Един езичник отишъл при Шамай с молба да бъде приет като прозелит, но при едно условие, цялата Тора да му бъде предадена, докато стои на един крак. Равинът го прогонил с тояга.
Тогава той отишъл при Хилел със същата молба и Хилел му казал:
– Не прави на ближния си онова, което е омразно на теб. Ето ти същността на Тора, а останалото са коментарии. Върви и ги научи.

В турско време еснаф се е наричало сдружение на майстори от един на същ  или сродни занаяти, например като хлебари и симитчии. Членовете на еснафа се събирали всяка година на общо събрание, наричано с думата от италиански произход лонджа, на което избирали свой „първомайстор“, нещо като председател на еснафа, негов помощник и еснафски съвет от 3–4 членове. Първомайсторът ръководел заседанията на еснафския съвет и задължително участвувал в него при приемане на нови майстори, калфи и чираци.  Изпълнявал ролята на съдия в спорове между майстори от еснафа. Имал право да наказва. Например, да затваря дюкяна за няколко дни или да наложи глоби в полза на църквата. Той контролирал общата каса и т.н.
Провъзгласяването на нов майстор и член на еснафа ставало с одобрението на всички майстори, най-често на угощение, давал от калфата-кандидат.  Там първомайсторът му препасвал една занаятчийска престилка, знак на майсторството, а кандидатът внасял в касата на еснафа сума от около 400–500 гроша.
В Сливен, оживен икономически център, са се сдружавали и дребните търговци, продаващи еднородни стоки. Еснафите в града са били около петдесет, като най-богатите и най-влиятелните измежду тях били абаджийският, тюфекчийският ,т.е. на оръжепроизводителите, месарският, бакалският, кожарският и пр

Един интересен обичай, съществувал на времето в с. Градец, Сливенски окръг. На „суеверни празници“  „миши“, „вълчи“ и пр. жените не трябвало да се занимават с къщна работа, а отивали в гората за дърва.
Отивали и най-богатите  жени, които не носели тежко. Те били таксувани като болни„охтичави“.
Сред смях и закачки помагайки на по-слабите, всички трябвало да съберат и се върнат „с по един гръбник“ дърва, т.е. товар за един човек.

Същият този живот ни е научил , че има два вида хора. В едните Бог е заложил веселието, сполуката, леката ръка в начинанията, късмета. Такива хора успяват във всичко — търговия, занаят, …
Не че и на тях не се случва да се препънат, да паднат. Случва им се, но самата им природа им помага не да се изправят след падането, а да рипнат по-високо, отколкото са били преди това. И затуй и препъването, изправянето им е все с веселост, със смях и песен.
А другите?
За другите Господ е оставил тъгата и несполуката, те ги носят в себе си. Околните усещат несполуката в тях, както усещат лудия късмет на другите. И докато с едните са готови да тръгнат със завързани очи,  то отбягват и се боят от вторите и в най-разумното.

Известен е един анекдот, свързан със Суворов.
Великият Суворов всички свои донесения е диктувал на първия срещнат адютант. Веднъж капитан Черевин писал под негова диктовка описанието на някаква битка срещу турците. Донесението било завършено, когато капитан Черевин забелязал на Суворов, че не е отбелязан броят на ранените и убити турци.
— А какво мислиш ти — попитал Суворов, — колко са техните ранени и убити?
Черевин, знаейки, че Суворов обича положителните отговори, отвърнал направо:
— Три хиляди сто деветдесет и девет.
— Обърни твоите цифри. Колко ще излезе?
— Девет хиляди деветстотин и тринадесет.
— Тогава така и пиши! Голяма работа — бива ли да жалим турците?