След дълги години на експериментиране един изобретател открил начин да запалва огън.

Той се отправил към заснежения северен край. Там научил аборигените да да си палят огън. Разяснил им преимуществата и изгодите, които им давал огъня. Аборигените така се заинтересували от нововъведението, че забравили да благодарят на изобретателя, който изведнъж изчезнал незабелязано.

Изобретателят бил изключителен човек. Той съвсем не се стремял да го помнят и почитат. Искал единствено хората да се възползват от неговото изобретение.

Следващото племе се заинтересувало от изобретението не по-малко от първото. Въпреки това местните шамани завидели на авторитета на чужденеца, който той си завоювал сред народа. Един ден го нападнали и го убили.

За да се избегне всякакво подозрение, че те са го убили, издигнали портрета на великия изобретател над главния олтар на храма. По случай смъртта му била написана специална литургия, в която се упоменавало името му и се обещавало да се увековечи.

Особено внимание се отделяло на това, да не се пропусне или измени нито един параграф от литургията. Инструментите за произвеждане на огън били поставени в специална кутия. Светите отци заявили, че тази реликва ще допринесе за излекуването на всеки вярващ, само като положи ръце върху нея.

Главният свещеник поел отговорността да събере материали за живота на изобретателя. Събраният сборник с материали придобил силата на свещена книга. Безграничната любов и доброта на изобретателят се представяли като пример за подражание. Всячески се възхвалявали неговите славни дела, а неговата свръхестествена природа станала обект на поклонение.

Свещениците взимали всички мерки, книгата да се съхрани за бъдещите поколения. Самите те авторитетно интерпретирали смисъла на идеите му, значимостта на праведния му живот и неговата смърт. Духовниците безжалостно екзекутирали или изгонвали от църквата всеки, който изкривявал тяхното учение.

Хората така се боели да нарушат всичките религиозни предписания, че нацяло забравили, как се запалва огън.

Френският поет дадаист Тристан Тцара измислил “ метода на нарязването“.
При него текст на песен се нарязва на парчета с ножица. А получените фрагменти се използват за съставяне на нов текст, който много се отличава от изходния.
Тази техника е популяризирана от писателят битник Уилям Бероуз, които с нейна помощ е написал няколко романа. За разлика от дадаистите, Бероуз залепвал парчетата в нов текст не в произволен ред, а по смисъл.
Този метод на „нарязването“ е намерил широко приложение сред музикантите.
Например, по такъв начин са написани текстовете на някои песни на Дейвид Боуи. Водещият на Radiohead Том Йорк разбърквал в шапка редовете за написване на текст и ги използвал във всички песни от албума „Kid A“.

В американския град Сиракюс, щата Ню Йорк се намира квартал Типерери Хил. Населен е предимно от потомци на ирландски емигранти.
Тук се намира единственият светофар в света, на който зелената светлина е поставена отгоре, а червената отдолу.
Когато светофарът за първи път бил поставен през 1925 г., децата започнали да му чупят стъклата, защото символизиращият зелен цвят на Ирландия се намирал под червения на Британия.
След три години властите се предали и решили да разменят цветовете на светофара за постояно.

Мравките поради своята агресивност и ниска хранителна стойност са нежелателна плячка за птици и хищни оси.
Поради това широко е разпространена мимикрията под формата на мравки, която се използва от другите насекоми, като бръмбари, дървеници, кърлежи, мухи, богомолки.
Но лидер в това отношение се явяват представителите на членестоногите, паяците. Повече от 100 вида от тях така се маскират като мравки, че визуално можеш да ги отличиш само по броя на краката, 8 вместо 6.
Освен това тези паяци използват мимикрия, не толкова за защита, колкото да ловят самите мравки.
Те идват в мравуняка на своите 6 задни крака, а предните два представят като мравешки антени. След това подражавайки на поведението на мравките, изнасящи своите мъртви другари, отвличат жертвите си.

В Западна Суматра е построен мост от корените Jembatan Akar. За да построят този мост на жителите на Западна Суматра са им били необходими 26 години.

Те само насочвали корените на дърветата, растящи на противоположния бряг по бамбукова рамка, а всичко останало е направила вече природата.

Трийсет метровият мост съединява две малки селца и се експлоатира вече 100 години.