Великият немски поет Волфганг Гьоте имал един интересен навик, когато отивал на разходка, той обичал да пълни джобовете си със семена на различни красиви цветя. Пътешествайки по полята и горите, изкачвайки се по планините и спускайки се към долините, постоянно сеел тези семена. И навсякъде, където минавал след време израствали красиви цветя. Трудно било да се определи, кои цветя е посял Гьоте и кои са израснали сами, но красотата на тези места била неимоверна.

А какво сеем ние? Това ли, което прави света красив или това, което го обезобразява? Сеем ли цветята на любовта, мира и добротата или плевелите на враждата и омразата?

В денят на сътворението Бог е дал способност на земята да произвежда растителност, която да допринася плод, според вида си и да сее семена. Той благославя семената на праведника стократно или разочарова очакващите зло.

Каквото посее човек, това и ще пожъне. Ако посее нечестие и беззаконие ще пожъне седем пъти повече беди. Сеещият вятър ще пожъне буря.

Винаги трябва да помним: „Който сее оскъдно, оскъдно и ще пожъне, а който сее щедро и щедро ще пожъне.“

Нека да сеем само добро и красота!

Жегите тези дни едва се понасяха. Слънцето сърдито печеше и не прощаваше на никого. Излязоха стопаните на малкия дом в градината, запретнаха ръкави и се хванаха за работа. Започнаха да връзват доматите, че каквито силни ветрове духат напоследък, могат да пречупят крехките стъбълца. Уговаряха се след това да полеят. В жегата земята се бе спекла като кирпич, и малката влага която идваше от помпата, вятърът бързо грабваше.

Зададоха се тъмни облаци. Стопаните се успокояваха, че са далеч и ще успеят да свършат навреме преди да дойде дъжда.

Изведнъж светкавици една след друга започнаха да раздират небето. Прогърмя съвсем наблизо. Клоните започнаха да се превиват пред вятъра, сякаш му се молеха да ги пощади. Притъмня и големи капки дъжд започнаха да удрят по лицата на хората. Всичко се изпокри

Изведнъж забарабаниха „камъчета“ по стъклата, покрива и откритата ламарина. Жената притича до прозореца и изстена:

– Градушка! Господи, смили се над нас, – шептяха безмълвно устните й.

Всички, които бяха в дома, вдигнаха поглед нагоре и извикаха за помощ към Бога.

Жената все още се взираше навън, погледа й беше привлечен от нещо и тя викна:

– Вижте, вятърът задуха хоризонтални, дръпна ледените топчета настрани и ги отнесе нанякъде.

Заваля силен дъжд, но градушката бе изчезнала. Жадната земя поглъщаше с пълни шепи животворната влага и тръпнеше отмаляла.

Когато изгря слънцето, стопаните на малкия дом, излязоха на двора. Нищо в градината не бе повредено. Само бе съборен един кол, но той не бе нанесъл щети.

Усмивка озари лицата им. Благодарност и хвала се издигнаха с ръцете им вдигнати нагоре към Спасителят, Творецът на цялата вселена. Сърцата пееха, а очите им се замъглиха от радостни сълзи.

Аксел започнал като обикновен фермер. Той имал интересно хоби, да оформя стволовете на дърветата. В продължение на десетки години Аксел „учел“ дърветата да растат във форма по негов собствен дизайн. Той експериментирал с бреза, ясен, бряст, върба, създавайки от стволовете им сърца, вити стълби, зигзаци, пръстени, клетка за птици, кули и други.

Разбрал, че дърветата му са популярни, решил да създаде «Tree Circus».

Ерландсон на никого не разкрил тайната на своята технология. Внимателно криел „рецептата“ за изкривяване на дърветата.

Аксел умира през 1964 г. заедно със своята уникална процедура.

Интересен е фактът, че през 1985 г. след като «Tree Circus» престава да съществува, дърветата били закупени от милионера Майкъл Бонфанте. Той ги посадил във своя парк за развлечения Gilroy Gardens в Гилрой, Калифорния.

Хората от страни, където е много горещо посаждат около домовете си палми. Те са доста издържливи и дълготрайни растения. По време на силните зимни дъждове те не замръзват, а горещото лятно слънце не ги суши и не ги лишава от красивата им листна маса. Те са постоянно зелени и по тях зреят плодове. Тях ги засаждат, както в езически, така и в християнски храмове.

По стар обичай, хората връзват към върховете на палмите камъни броят, на които расте с увеличаване ръста на дървото. Това се прави с цел, дървото да пуска по дълбоко корените си в земята и по-добре да се укрепи ствола му.

Така и Господ допуска в нашият живот скърби и страдания. Страданието е сила, която извайва изумруд от глината и елмаз от въглищата. Страданието не само ни прави по-добри, , но изгражда в нас способност да помагаме и на другите да станат такива. То ни подготвя добре да стъпим на арената на живота. Чрез тази школа Йосиф премина предателството на братята си и тъмницата в Египет, а Давид преживя гоненията и преследванията.

Трудно се приемат ударете от хора, които нямат чувство за такт. Трудно е да страдаш незаслужено, без да изпитваш огорчение. Тежко е да запазиш любовта в сърцето си, когато от всички страни се излива злоба, неблагодарност, неразбиране, презрение, мъка и оскърбления. Бог допуска неописуеми несправедливости да се стоварят върху човека, за да израсне в любов.

Точно, както слънцето не е достатъчно, за да се развие плода, така и радостта и щастието не стигат за усъвършенстване на човешкия характер. Страданието служи като тор в усъвършенстването ни в любов. Тук на земята, ние минаваме школата на страданието, за да познаем любовта. Този, който не е изпитал мъка и страдание, си остава дете завинаги.

Талантът зрее на тихо място, а характерът се закалява в житейските бури.

Маймуната и ракът излезли малко да се поразходят. Маймуната намерила на пътя костилка от праскова, а ракът оризова питка. Маймуната много искала да изяде питката, за това започнала да увещава рака да си разменят намерените неща. След дълги уговорки ракът дал оризовата питка на маймуната и взел костилката.

Маймуната грабнала питката и веднага я погълнала. А ракът запазил костилката, занесъл я у дома си, а през пролетта я посадил в земята.

От нея израснало дръвче. Растяло, растяло и накрая дало плодове сочни и сладки. Ракът много искал да си похапне праскови, но как да наведе клоните? За това повикал маймуната на помощ.

Дошла маймуната, качила се на дървото и от сочните плодове не могла да се откъсне, а за рака съвсем забравила.

Ракът чакал дълго по-дървото маймуната да му хвърли някоя праскова. А тя през това време се наяла, погледнала надолу и чак тогава си спомнила за рака. Засмяла се и му хвърлила една зелена, неузряла праскова.

Ракът се обидил и решил да научи маймуната как точно трябва да се отнася с него. Той извикал на помощ своите приятели хоросана, пчелата и кестена.. Мислили, мислили и накрая решили как да накажат маймуната.

Вечерта ракът повикал маймуната у дома си. Дошла тя и се разположила важно край огнището. Кестенът незабелязано се прокраднал и бързо се шмугнал в огъня. Лежи си и се препича.

Тъкмо маймуната се почесала и кестена изскочил от огъня върху краката й. Тя закрещяла и скочила. Изведнъж я нападнала пчела и започнала безпощадно да я жили.

Маймуната хукнала да бяга от къщата на рака, но се спънала в хоросана и се проснала по средата на стаята. Разбрала маймуната, че ракът я наказва за това, че го е обидила. Извинила му се пред приятелите му.

Ракът й простил. А маймуната добре запомнила този урок и след това никога повече не се държала лошо с него.