Борис тресна вратата на кухнята и нахлу като вихрушка. Лицето му се бе изкривило от ярост.

– Намерих пак глупавите ти стихчета от Библията в джоба си, – изкрещя Борис на майка си и бързо нахвърли учебниците си в чантата си. – Няма ли да ме оставиш най- накрая намира. Не искам да контролираш живота ми. Винаги си го правила. Защо не спреш да ми се месиш. Вече не съм малко дете.

– Но, Боре,  това е ….. – тя искаше да му каже, че това е много важно за живота му и не може така да го отхвърля с лека ръка, но той я прекъсна.

– Стига толкова! Писна ми!

Когато беше по-малък, с желание отиваше в детското неделно училище организирано към църквата. От там се завръщаше щастлив и засмян и възторжено разказваше какво ново е научил. А сега …..не искаше нищо да чуе за Бог, Библията или църквата.

– Но, Боре ….. – опита тя отново.

По лицето ѝ се стичаха сълзи. Мъката и болката се опитваха да разкъсат сърцето ѝ.

– Няма ли да престанеш най- после? Искам да си живея моя живот и то по начин, който аз желая.

Блъсна стола и излетя през вратата.

Майка му подпря глава на масата и започна тихо да се моли …..

Георги Милков ровеше из документите на бюрото си и се ядосваше, когато секретарката му се обади:

– Господин Милков, спешно обаждане по телефона.

– Казах ти, да казваш, че ме няма, – недоволно кресна Георги. – В противен случай никога няма да свърша с това.

И той тресна с юмрук по бюрото.

– Знам , но …..- измънка секретарката.

– Довърши онези поправки за фирмата, която ти дадох сутринта и веднага ми ги донеси, – нареди Георги без да отмества поглед от натрупаните листове пред него.

– Обаждат се от болницата, – каза секретарката му, готова да изтърпи още една порция от яростта му.

Милков вдигна поглед. Спокойствието му бе нарушено. Паника и безпокойство пристиснаха стомаха му. Той усети, че се бе случило нещо лошо. Засуети се. Ръцете му трепереха. Накарая хвана непохватно слушалката и се обади:

– Георги Милков на телефона.

– Господин Милков, става въпрос за жена ви. Претърпяла е катастрофа и сега е при нас в Медицинския център в края на града.

– Съпругата ми? – Милков се ужаси. – Как е тя? Катастрофа ли казахте?

Георги си спомни, че сутринта, когато отиваше на работа, Рени товареше нещо в джипа.

Тя събираше неща за рециклиране, а след това ги откарваше към съответния пункт. Сутринта я видя, че изнесе и една чиния със сладкиши, явно пак щеше да посети някои бездомници.

Тогава и бе подвикнал:

– Не взимай всичките, остави поне едно и за мен.

Рени му се бе усмихнала;

– Оставила съм ти няколко парчета на масата.

Тя правеше чудни сладкиши, торти и какви ли не чудесии от този род. Той често ѝ се сърдеше, че прекалено много се раздаваше за другите.

Рени бе изпълнена с енергия за живот, а сега …. Георги изобщо не мислеше, че може да я изгуби …. така внезапно.

Заряза документите на бюрото и хукна към колата. Желаеше само едно. Да я види. Тя да му се усмихне и да му каже:

– Добре съм, не се тревожи за мен.

Виктор спря и се вгледа в следобедния пейзаж. Съсредоточи върху дишането си и проясни съзнанието си. Опита се да овладее емоциите си, но без особен успех.

Току-що бе преживял период, в който губеше разсъдъка си и действаше, воден единствено от чувствата си. Беше загубил контрол върху действията си. Съзнанието му се бе изолирало от реалността. Тези белязани с насилие мигове тревожно зачестяваха и продължаваха все по-дълго.

Те започнаха по време на мисията му в Афганистан. Тогава продължаваха само за част от секундата и се случваха на два-три месеца.

Той смяташе, че това му състояние се дължи на стреса от участието му в тази гадна война. В края на войната той губеше паметта си по цели дни. Понякога идваше в съзнание, но се намираше в други части на страната, без да знае как и защо се е озовал там. Пристъпите спряха, когато войната свърши.

Спомените за тези случаи избледняха. Но изведнъж се появиха отново. Безполезността на кариерата му стана очевидна, когато любимата му родина изчезна под вълните на новите промени. Краткотрайните загуби на паметта започнаха отново. Времетраенето и честотата им се увеличаваха непрекъснато.

По време на сляпата ярост на Виктор умираха хора. През последния месец се бе събудил от поредния епизод и бе видял, че четирима от подчинените му са загинали от неговата ръка.

Бяха наредени около масата за конференции и гърлата им бяха прерязани. Виктор не си спомняше да ги е убил. Нямаше представа как е успял да сломи съпротивата им, докато ги е ликвидирал. Четиримата бяха едри и яки мъже.

Съзнавайки, че току-що се е върнал от скритото насилие в съзнанието си, той се обърна, за да види дали неудържимата му ярост не е станала причина за още една смърт.

Гостът му бе слаб, млад учен в черни джинси и риза без вратовръзка. Теодор се бе втренчил във Виктор през дебелите стъкла на очилата си. В замъглените му очи се четеше недоумение и изненада от случилото се, на което току-що бе станал свидетел.

Виктор се зарадва, че вижда жив младия човек пред себе си.
Той застана пред младия мъж и заплашително скръсти мускулестите си ръце пред гърдите си. Гласът му беше спокоен и еднообразен, а бурните му чувства бяха временно овладени зад невъзмутимата му фасада.

– Поради некомпетентността на някои хора, задачата ти току-що стана много по-трудна.

Теодор не каза нищо. Седеше на ръба на креслото доста уплашен.

– Обади се моят човек – Виктор кимна по посока на строшения телефон. – Направени са два неуспешни опита да се спре неприятелят. Очаква се от другата страна да предприемат някакъв ход. Познавам ги много добре и знам, че единственият шанс срещу тях, е да избързаме с крайния срок. Трябва да си готов до 36 часа, в противен случай трябва да зарежем проекта.

– Не! – Гневът в гласа на Теодор изпъна хилавото му тяло.

Тесните му рамене се повдигнаха, той стана и неспокойно закрачи из стаята.

– Да или не, – засмя се злобно Виктор, – зависи от ситуацията и ответната реакция на тези отсреща.

Въпреки пристъпите и това, че не можеше да контролира съзнанието си, Виктор бе решил да унищожи веднъж и завинаги тези, които му бяха причинили това болезнено състояние и искаха да го унищожат.

Малка група от мъже бе наобиколила огнището и се грееше. Вечер, когато нощта захлупваше селото с черната си шапка, те се събираха на раздумка.

Марин извади носната си кърпичка от джоба и я разгъна. В средата ѝ се намираше почерняла кожена бучка.

– Парче от смок, – възкликна Данчо. – Защо го носиш в себе си?

– Това му е любимият талисман, – поясни Пенко.

– Това е ….. явно и неприкрито езичество, – изсъска отец Ириней.

Очите на Марин заблестяха.

– Как така, отче? – попита той с невинна физиономия.

– Това е непоносимо, – изкрещя свещеникът.

– А коя част от светите мощи на светецът в нашата църква са в олтара? – попита Марин.

Отец Ириней се навъси:

– Как смееш да сравняваш ……

– Казвали са ми, – намеси се Данчо, – че в нашият олтар е вградена частица от гръбначния стълб на светеца.

– Светотатство, – размаха ръце свещеникът. – Възмутен и съкрушен съм… Да сравняваш ….. – викна той готов да се разплаче.

– Налага се да сравнявам, – без притеснение отсече Марин. – Нали след литургия ядем тялото и пием кръвта на Христос.

Яростта пресуши сълзите на свещеника. При тези думи отец Ириней изду бузи и скочи на крака.

– Да не си посмял така да говориш за едно от тайнствата на Църквата.

Марин се приведе напред и попита:

– Искаш да кажеш, че тялото и кръвта, са само в главата ти? Че хлябът замества истинската плът? Ако е така разбирам те. В противен случай причастието щеше да бъде канибалско пиршество.

Устните на свещеникът станаха тъмно лилави, той се опита да извика, но от гърлото му излезе гъгниво гъргорене.

– Ерес! Това е ерес! Хлябът наистина се превръща в плът, а виното в кръв. Това изобщо не може да се сравни с яденето на човешко месо, – свещеникът размаха пръст. – Марине, страхувам се, че страшно си затънал. Ти прекрачи всякакви граници. Май трябва да изискам от теб специална изповед, за да те допусна обратно в църквата.

– Тогава се връщам към нашите си обичаи, – въодушевено и с ентусиазъм каза Марин. – За мен те са си добри. Видях колко струва твоята църква. Отдавна се съмнявах, в това което говореше. И защо вие свещениците пазите някакви си тайни?

– Добре, щом си решил да бъдеш езичник, върви да гориш в ада! – изкрещя отец Ириней.

– Ние не вярваме във вечния ад, забрави ли? – смирено напомни Марин.

– Вярваме в милосърдния ад, – добави Данчо.

– Тогава нищо не мога да направя за вас, – троснато каза свещеникът.

Отец Ириней вдигна ръце и затътри крака към вратата.

Железничар се присмял пред сестра, когато тя го помолила да не отива в кръчмата, а да отиде с нея на богослужение в църквата:

– Бих искал на огъня в ада, да си запаля цигара.

Сестрата си тръгнала много натъжена и с тежко предчувствие отишла сама на църква. След половин час я извикали от богослужението и ѝ съобщили лоша новина. Нейният брат лежал смъртно наранен в желизничарската бутка. Той бил попаднал под колелата на влака.

Сетрата изтичала и намерила брат си в агония. Пяна и кръв излизали от устата му. Скърцал със зъби и издавал страшен болезнен стон.

След няколко минути той починал и вероятно отишъл там, където искал да запали цигарата си. Той попаднал там много по-рано, отколкото очаквал.

Не се присмивайте над въпросите отнасящи се за спасението, живота и смъртта. „Бог не е за подиграване. Каквото посее човек, това ще и да пожъне“.

Присмехът почти винаги не е нищо друго, освен една плаха и скритата ярост. А гневът е чувство на недоброжелателност, враждебно отношение към някого, желание да се причини някому зло.

Както червеят поврежда дървото, като го подкопава, така и гневът и злобата изяждат сърцето на човека.

Библията казва: „И тъй, като отхвърлите всяка злоба, всяка лукавщина, лицемерие, завист и всяко одумване, пожелавайте като новородени младенци, чистото духовно мляко, за да пораснете чрез него към спасение“.