Архив за етикет: юмрук

Да бъдеш радостен при всички обстоятелства е въпрос на избор

imagesСлави бе целият мокър и кален. Беше готов да се нахвърли на всеки, който му се изпречи на пътя и с юмруци и ритници да си изкара яда върху него.

Венци бе постъпил много подло спрямо него и резултата бе налице. Просто му бе подложил крак, а той се бе забил в калната локва. После вместо да му се извини, го сочеше с пръст и му се присмиваше:

– Да не си препил от снощи? – заливаше се Венци от смях. – Изглежда не можеш да се държиш на краката си. Я се виж! Какво кално чудовище си станал!

Слави не посегна да удари Венци. И как ще го цапардоса, оня стърчеше две педи над него, а блузата му едва одържаше едрите му мускули.

Не можеше да го набие по никакъв начин, но вътрешно Слави кипеше като парен локомотив. Отмина присмехулника с наведена глава и седна на пейката пред тях.

Дядо му бе усетил, че нещо не е наред и се показа от вратата. Когато видя нещастната физиономия на внука си, се смили над него и седна на пейката.

Момчето се срамуваше да погледне дядо си. Какво можеше да му каже за свое оправдание?

Дядо Добри се намести удобно на пейката и погледна Слави в очите.

– Аз няма да бъда винаги с теб, за да те уча как да постъпваш в един или друг случай, – каза старецът. – Все ще се намери някой да те бутне в калта, но ти още днес трябва да решиш как ще реагираш ако се случи това.

Слави трепна , но нищо не каза.

– Много е важно дали ще плачеш и ще се оплакваш или  ще скочиш вбесен, заплашвайки всички наоколо. Вместо да се сбиеш и нараниш някого, не е ли по-добре да се усмихнеш?

По лицето на Слаби премина слаба усмивка.

– В такива случай, – продължи да го поучава дядо Добри, – огледай се и виж дали някой няма нужда от помощ, може някой друг да е пострадал повече от теб. Можеш ли да изразяваш радост, когато се чувстваш несигурен?

Слави наведе глава и се замисли. Как можеше да се усмихва, когато го болеше отвътре?

– Време е момчето ми сам да решиш това, – каза старецът. – Всеки резултат, до който достигнеш, добър или лош зависи от това, какво ще избереш.

Психея

imagesЛицето на Елена пребледня още повече. Тя стисна юмруци, когато поредния спазъм премина през тялото ѝ.

Елена протегна треперещата си ръка към сина си и леко го погали по бузата.

– Щом трябва да заминеш, – каза много тихо Елена, – искам да ти кажа нещо преди да тръгнеш.

Тя погледна Румен в очите. Той усещаше как с погледа си майка му прониква и в най-скритите кътчета на душата му.

– Ако се случи да умра, преди да се върнеш, – прошепна Елена, – знай, че отиването ти не е било напразно и не се обвинявай за нищо.

Румен извърна лице, за да не види майка му сълзите в очите му.

– И още нещо, сине. Не знам много неща, но в живота си съм научила едно, че всеки човек носи в себе си покварата на змията и нежността на гълъба.

Румен махна косите си от очите и каза:

– Че в мен има змия е вярно. Доста глупости извърших без да мисля за последствията. Но никога няма да повярвам, че в теб има змия. Никога.

Елена тежко въздъхна.

– Добре ще ти го обясня по друг начин. Много легенди и митове съм ти разказвала. Ти обичаш най-много гръцките нали?

Румен кимна с глава.

– Помниш ли онова момиче Психея? – попита Елена.

Румен отново кимна с глава и я погледна озадачен.

– Гръцката дума психея има два смисъла, – започна да обяснява Елена. – Тя означава пеперуда, но има значение и за душа.

– Не разбирам, – тръсна глава Румен.

– Пеперудата е майсторка в преобразяването, сине. Може да се превърне от червей в най-прекрасното създание на природата. Душата също може.

Румен преглътна с усилие.

– Съжалявам, майко, аз съм виновен за всичко.

– Не съжалявай, сине, нещата ще се оправят. Обичам те и вярвам в теб.

Румен се наведе и целуна майка си по челото, а тя му се усмихна.

Паника и безпокойство

imagesГеорги Милков ровеше из документите на бюрото си и се ядосваше, когато секретарката му се обади:

– Господин Милков, спешно обаждане по телефона.

– Казах ти, да казваш, че ме няма, – недоволно кресна Георги. – В противен случай никога няма да свърша с това.

И той тресна с юмрук по бюрото.

– Знам , но …..- измънка секретарката.

– Довърши онези поправки за фирмата, която ти дадох сутринта и веднага ми ги донеси, – нареди Георги без да отмества поглед от натрупаните листове пред него.

– Обаждат се от болницата, – каза секретарката му, готова да изтърпи още една порция от яростта му.

Милков вдигна поглед. Спокойствието му бе нарушено. Паника и безпокойство пристиснаха стомаха му. Той усети, че се бе случило нещо лошо. Засуети се. Ръцете му трепереха. Накарая хвана непохватно слушалката и се обади:

– Георги Милков на телефона.

– Господин Милков, става въпрос за жена ви. Претърпяла е катастрофа и сега е при нас в Медицинския център в края на града.

– Съпругата ми? – Милков се ужаси. – Как е тя? Катастрофа ли казахте?

Георги си спомни, че сутринта, когато отиваше на работа, Рени товареше нещо в джипа.

Тя събираше неща за рециклиране, а след това ги откарваше към съответния пункт. Сутринта я видя, че изнесе и една чиния със сладкиши, явно пак щеше да посети някои бездомници.

Тогава и бе подвикнал:

– Не взимай всичките, остави поне едно и за мен.

Рени му се бе усмихнала;

– Оставила съм ти няколко парчета на масата.

Тя правеше чудни сладкиши, торти и какви ли не чудесии от този род. Той често ѝ се сърдеше, че прекалено много се раздаваше за другите.

Рени бе изпълнена с енергия за живот, а сега …. Георги изобщо не мислеше, че може да я изгуби …. така внезапно.

Заряза документите на бюрото и хукна към колата. Желаеше само едно. Да я види. Тя да му се усмихне и да му каже:

– Добре съм, не се тревожи за мен.

Неочаквана развръзка

Untitled4Унесен в мисли, Камен почти не забеляза група десетгодишни хлапета, които крещяха. Когато се приближи разбра, че малчуганите замеряха с камъни едно четиринадесетгодишно, високо и красиво момче и му крещяха:

– Тъпак! Малоумен! Лигаво лайно! …….

Но въпреки ръста си, едрото момче само се свиваше от страх и болка при всеки удар. Един камък го улучи в челото и то се свлече на земята. Малчуганите се втурваха напред, готови да го ритат.

Камен връхлетя, сграбчи едно за ухото, препъна друго и лекичко го срита. След миг цялата банда търти на бяг, сипейки ругатни.

Камен се наведе над падналата жертва.

– Няма страшно, отидоха си – каза той на ридаещото момче, което се беше свило на топка и закриваше лицето си с длани.

Момчето продължаваше да хлипа.

– Няма да те нараня. Те си отидоха.

Камен го докосна леко по рамото. Момчето изведнъж оживя и замахна с такава бързина, че юмрукът му улучи челото на спасителя му.

Камен отскочи с вик на изненада и болка. Момчето го изгледа смаяно и запълзя назад към близката стена, като се озърташе с ужас за мъчителите си.

– Какво ти става, луд ли си? – викна Камен на уплашеното момче. – Опитвах се да ти помогна, а ти без малко да ме убиеш.

Момчето продължаваше да го зяпа, накрая започна да мучеше несвързано.

Камен осъзна, че момчето е нямо. Протегна ръка. Момчето бавно я хвана и той му помогна да се изправи.

– Ела с мен, – каза му Камен.

Момчето го гледаше без да реагира. Беше и глухо. Камен му направи знак да го последва и то бавно тръгна, плачейки от болка и унижение.

Десет минути по-късно, когато Камен почистваше момчето във кухнята, нахълта Ана. Като видя окървавеното момче Ана ахна и кресна:

– Какво си му сторил?

– Едни чаровни хлапета го замеряха с камъни и аз ги прогоних, – викна Камен на свой ред.

Ана се почувства виновна за избухването си.

– Съжалявам. – каза тя, но Камен само изсумтя. – Много съжалявам, – повтори тя, после разтревожена пристъпи до момчето и го целуна.

Камен я гледаше изумен. Момчето малко се поуспокои. Ана  го погали по косата и погледна към Камен.

– Това е брат ми Самуил, – обясни тя. – Хората го смятат за малоумен. Той е глухоням. Обясни ми какво стана?

– Беше на улицата и някакви хлапетата хвърляха камъни по него.

– Изверги! – възкликна тя. – Мислят, че всичко ще им се размине, защото той не може да се оплаче.

– Няма ли кой да го пази?

– Има, но иска да бъде сам и вечно бяга навън, защото иска да бъде като другите. Но те го мразят и се боят от него. Казват, че бил обладан от дявола.

Вече по-щастлив, Самуил посочи Камен, измуча и изигра сцената с хвърлянето на камъни и появата на спасителя му.

– Той иска да ти благодари.

– Как разбра? – попита недоверчиво Камен.

– Не знам, но той има добро сърце, макар да не може да говори.

Тя хвана ръката на Самуил, разтвори дланта му и я протегна към Камен. След като момчето разбра какво се иска от него, започна енергично да тръска ръката на своя спасител.

И той беше като баща си

imagesНа Андрей изобщо не му се говореше. До сега не се бе чувствал толкова безпомощен. Дида седеше на другия край на масата и също мълчеше. Андрей не веднъж се бе прибирал в подобно състояние. Тя знаеше, че не трябва да го притиска с въпроси

Когато решеше, той сам започваше да говори, а тя само трябваше да го изслуша. Свалянето на товара от плещите обикновено помагаше, но болката при преживяното можеше да се случи толкова голяма, че бяха нужни седмици, дори години, за да се стопи.

Децата тичаха наоколо и крещяха. Андрей  много се раздразни от шума и Дида забеляза това.

– Може ли малко по-тихо? – подвикна Дида с надежда, че ще предотврати избухването на съпруга си.

Но децата са си деца. Те закрещяха още по-силно.

Андрей удари масата, каната на нея подскочи и се разби в пода. Навсякъде плисна сок. Андрей скочи от стола и изкрещя:

– Не чувате ли какво казва майка ви? Само за вас ли няма правила? До гуша ми дойде от отсъствието на уважение в този дом. До тук беше, ясно ли ви е?

Момчетата се заковаха. Уплашиха се, но не се разплакаха. Баща им рядко си изпускаше нервите, но случеше ли се, наказанията бяха много жестоки.

Дида издърпа децата и каза малко по-спокойно:

– Отивайте в стаята си. Облечете пижамите си. Измийте си зъбите си и може да гледате, но само един филм.

Андрей крачеше напред назад в стаята. Ръцете му от време на време се свиваха в юмруци. Не можеше повече да крие причината и започна:

– Всичко е заради Симон. Разказа ми всичко. Откраднал е нещо от столицата, а ме излъга че заминава само по работа. Трябваше да бъде арестуван.

– Направил го е заради майка си, – тихо каза Дида. – Нали знаеш, че е тежко болна. Предстоеше ѝ операция, а знаеш колко скъпи са те сега.

– Но аз не съм измислил законите и правилата, – безпомощно вдигна ръце Андрей. – Иди го кажи на съдията.

– Пак ще го тикнат зад решетките, а майка му какво ще прави без него? – попита с болка Дида.

– Разбрах, че майка му има рак, – въздъхна Андрей. – Никакво лечение или операция не биха и помогнали. Има разсейки из цялото тяло.

– Сигурно ли е? – Очите на Дида се напълниха със сълзи, тя познаваше тази жена.

Двамата стояха и мълчаха. бяха прекарали заедно 15 години. През всичкото време той бе по-силния от двамата. Погреба майка си, брат си, дори един много добър приятел и не бе проронил нито една сълза, но сега просто стоеше и сълзите се стичаха по лицето му.

След като се успокои, Андрей отиде до детската стая. Дълго гледаше заспалите си деца. Те бяха толкова невинни и весели, животът още не бе ограбил мечтите им. Родителите искат да предпазят децата си от грубата реалност. А той какво направи?

Андрей се срамуваше, че избухна. Те бяха просто деца. толкова се стараеше да не бъде като баща си. Участваше активно във отглеждането и възпитанието им. Беше им станал треньор и приятел. Искаше да бъде всичко онова  за тях, което не беше баща му за него. И в повечето случаи успяваше.

Но избухването тази вечер му показа, че той не е по-различен от баща си. Сега Андрей разбираше, че привидното отсъствие на внимание от страна на баща му е бил неговия начин, да го предпази от света на възрастните.

Наведе се над децата си и ги целуна. Безмълвно им благодари, че му бяха помогнали да порасне и да се осъзнае.