Истинските пътешественици не се връщат у дома без подаръци. Това, което можеш да си купиш не винаги може да се сравнява с възхищението и възторга от срещата с други култури и обичаи.
Хубаво е, когато се съчетава полезното с приятното. Така правят и повечето туристи, наред с разглеждане на забележителностите на даден град, те посещават и неговите пазари.
Нито един любител на цветя няма да пропусне шанса да посети града, в които се намира най-големият пазар на цветя в света. Той се намира само на 15 километра от Амстердам. Тук са започнали да отглеждат цветя още през 1880-те. Разнасяли са ги с шлепове в по-големите градове, но в крайна сметка решили, че купувачите сами могат да дойдат да си купят букети от тук.
Сега търговсият център FloraHolland е една от най-големите търговски сради в света. Тя заема почти един милион квадратни метра.
През деня тук се представят повече 20 хиляди сорта цветя и растения.
Професионални флористи от всички краища на света идват тук много рано, пазара се отваря в 7 часа сутрин в делничните дни, за да си купят рози, лилиум, лалета и други ароматни и красиви цветя.

Лили бе перфекциониска във всяка сфера от живота си. Беше маниачка  на тема чистота. Изключително действена. Тя имаше големи амбиции и смелост. Смяташе се за преуспяла жена. Независимо от постигнатите успехи, често имаше чувство, че се е провалила.

Често си повтаряше:

– Аз съм щастливо самотна и добре, че не съм нещастно омъжена, – но сама не си вярваше.

Радваше се на скъпите си дрехи, мебели, с които бе натъпкала апартамента си. Галерията ѝ от картини на съвременни художници набъбваше. Но всичко това не компенсираше самотата ѝ.

– Готова съм да се откажа от всичко, само да не се налага да давам обяснение на някой друг, за да не бъде сама и да не се чувства изоставена, – често мрънкаше на приятелката си.

Имаше бляскав социален живот, само че тя не искаше това.

Можеше да прави каквото и когато ѝ се искаше. Да харчи собствените си пари. Имаше ангажименти планирани месеци наред. Често пътуваше до Париж, Милано, Рим…… Беше член на разни асоциации, сдужения и клубове.

Искаше да си намери мъж, който да се съгласи с нейни начин наживот. Само че не за такъв живот мечтаеше тя, изискващ високо самочувствие. Лили мечтаеше за топлина и близост.

Избягваще самотните почивни дни. В събота ако нямаше някакви срещи с познати, изпадаше в отчаяние, а вечерта вече беше депресирана.

Тогава сядаше пред телевизора и си казваше:

– Няма да се предам, – а малко по-късно, когато бе преполовила чашата с вино пред себе си, се усмихваше. – Дали да не дам още един шанс на Марко, вместо да го изхвърля нацяло, заради извънбрачната му връзка.

Дълбоко в себе си знаеше, че е безмислено.

– Той е като котарак, – спомни си тя умилкванията му.

Разводът много я нарани и ѝ причини много повече болка и мъка, отколкото изневярата.

По- късно имаше една неудачна връзка с някакъв, който я заряза заради някакво 18 годишно момиче.

– Изглежда умея да привличам само гадняри, – бе споделила един път с приятелката си.

Не бе домошарка. Не искаше да има деца. Но и не желаеше да се обвърже с мъж, който има друго семейство.

От време на време допускаше мъже, които ѝ харесваха или ѝ се струваха интересни, но нито един не можа да привлече истински.

За нея счетоводителите, банковите мениджъри и адвокатите бяха синоним на стабилни, разумни и предани мъже.

Притискаше я самотата. Не искаше да живее повече сама, но желаеше да има и сигурност.

– Какво става с мен?  – плачеше често тя. – Завържа нова връзка и дори в началото усещам, че се получава, но защо не мога да я задържа? Нима искам прекалено много?

– Какво в края на краищата искаш? – питаше я приятелката ѝ.

– Искам да се влюби с цялото си сърце и душа в някой и да му се отдаде напълно – с копнеж в гласа казваше Лили.

Беше се напълно отчаяла:

– Май това няма изобщо да ми се случи.

Заваля обилно. Доскоро хората изнемогваха от жегата. Които можеха, се криеха на сянка и бяха добре, но не всички имаха такава възможност, работата на някои изискваше да бъдат на открито.

Сега благодатните струи се изливаха като балсам за изгорелите, изтормозени и измъчени тела.

Селската кръчма бе приютила редовните си посетители и хора, застигнати от дъжда.

Дядо Петър, едър мъж, все още запазил осанката си, тъжно каза:

– Една душа никога не е напълно изгубена. Трябва да ѝ се даде шанс, да ѝ се помогне да стъпи на правилния път.

Мислеше горкия за пропадналите си внуци, които бяха се забъркали с лоши хора и ги очакваше затвор.

– Прекомерния технически прогрес, напрегнатия живот, – изсумтя Димитър, – всичко това ни влачи не където трябва. Обществото се стреми единствено към нови технически изобретения и по-лек живот.

– У нас опитват всичко ново така, както се смучи бонбон, – засмя се Лальо, – дай им някоя нова джаджа и пощръкляват.

– Апетита за удобства нараства, – каза Димитър, – с него идва и решимостта да ги придобиеш.

– Техниката е хубаво нещо, не съм и против удобствата, но какво става с човека, – философски отсече Димо. – Няма вече време да се занимаваш с околните, всеки се е свил в черупката и мисли само за себе си.

– А кой ще отсее грешките на правосъдието, – обади се дядо Петър. – Там няма милост и не се предоставя възможност за поправление, а се навява само страх. Със страх се контролира всичко, но докога?

– Властите, които са отговорни за общественото спокойствие, рискуват да си навлекат неприятности, но гледат да спасят човека, – намеси се Димо.

– Ако това е така, би било прекрасно, – накак недоверчиво с полуусмивка каза дядо Петър.

Разговорът замря. Дъждът непрестанно барабанеше по стъклата, а всеки от присъстващите се се бе затворил в невеселите си мисли.

Уж за радост ливна този дъжд, да напои жадната земя. Но влажното време, светкавиците, които раздираха мрака и нестихващия порой вода , навяваха само тъжни размишления.

Един следобед Тони Лечев, специалист по белодробен рак разговаряше с една жена, която наскоро бе дошла в клиниката. Отчаянието и слуховете за някои изцерения, бяха подхранили надеждите ѝ. Последната ѝ шанс бе тук.

Тони умееше с удивително майсторство да представя канцерогенезатам раковата генетика и химиотерапия на всеки пациент, прекрачил прага на клиниката.

Този път негова пациентка бе Мария Стоянова. Тя бе на средна възраст. Бяха ѝ открили бронхоалвеоларен карценом. Пациентката  бе преподавателка по история. Имаше добри обноски и остър ум.

Лечев седеше срещу нея и ѝ рисуваше схема на случая ѝ, докато говореше.

– Клетките във вашите бронхи, – започна той, – са претърпели мутации, в резултат на което са започнали да се делят безконтролно. Така те са образували локален тумор. Ако бъдат оставени, ще претърпят нови мутации. В резултат на това ще придобият способност да се придвижват, да проникват в тъканите и да метастазират. Химиотерапията допълнена с облъчване, би убила повечето от раковите клетки, което вероятно би предотвратило появата на метастази в другите органи.

Лечев я погледна насърчително:

– В най- добрия случай клетките, – каза той, – носители на мутирали гени, ще умрат и ракът ще бъде излекуван.

Мария  погледна с изпитателен поглед Лечев. Обяснението му звучеше логично и издържано, но все пак тя видя, че в него имаше слабо място .

– Как лекарствата, които ми предлагате ще „спрат“ мутациите в гените? – искаше да знае преподавателката по история. – Как те ще знаят кои клетки са носители на мутации, за да убият точно тях?

Беше улучила онова разминаване, между научното обяснение на  болестта и лечението, което бе добре познато на онколозите. Вече толкова много години лекарите онколози бяха като в тенджера под налягане.

През всичкото това време онколозите не стояха със скръстени ръце, те се бореха за всеки човешки живот до последно. Беше станало ясно, че ракът не е болест, а много болести.

Това е война с един безформен и всепроникващ враг. В нея има победи и поражения, героизъм и арогантност. И както във всяка война има ранени, обречени, забравени и загинали.

Може би умът ви през цялото време е зает с нещо. Рисувате, изграждате модели или скицирате схеми на изобретения ден и нощ, но не стигате до края и нещата остават незавършени.
Така вашата картина не стига до галерията, а проектите и изобретенията ви не попадат пред очите на хората. Така до никъде няма да стигнете, защото всяка работа ви е непоносимо „скучна“.
Когато имате възможност да започнете да припечелвате нещо на най-обикновенна работа, вие смятате, че това за вас е просто ужас.
– Колко по-малко талантливи хора от мен, са получили работа, която толкова съм искал, – каква бунтарят. – Всичко зависи от връзките.
Ако погледнете по-внимателно, ще забележите хора, които се нуждаят от усъвършенстване, но те не се впускат, за да го достигнат.
Айнщайн не се е стемял да избегне скучната работа. Геният спокойно се отнася към обикновената работа. Айнщайн е работил в патентно бюра за заплата и съвсем не е смятал това за унизително.
Бунтарят е против рутината, така той губи шанса си да постигне мечтата си.