Когато вече остарея ще почна да си губя нещата. В супата си ще размеквам хляба. Ще плета излишни дълги шалове. Ще ходя като се държа за стените и шкафовете. И дълго дълго ще се взирам в небето.
Тогава всичко женско, което сега ми е дадено, ще се загуби и ще ми стане все едно.
Ще заспивам и ще се събуждам отново, ще извиквам образа ти и едва незабележимо ще се усмихвам……
А ти, когато остарееш, своите вещи из къщи ще търсиш. Ще мърмориш, защото трудно се изправяш. Ще носиш същите нелепи шалове, който за теб изплетох.
А сутрин събуждайки се до теб, ще се вслушвам в дишането ти. Изведнъж ще се усмихвам и ще те прегръщам.
Ще оправя посребрените ти къдрици и хващайки те под ръка ще излезем на разходка.
И ние няма да се страхуваме, че ще умрем, когато остареем….

Това се случи преди години. Тя бe едва двадесетгодишна. И за първи път пътуваше из Англия. Е, не сама, бе с приятелката си. Решиха да отскочат до Оксфорд. В купето срещу тях седеше младеж забол поглед в „Таймс“. Тя го посочи с поглед на приятелката си и убедена, че никой в купето не говори български, започна да коментира:
– Този изглежда доста добре. Само дето малко е самодоволен. Какво ще кажеш, типичен англичанин! За тях няма нищо по-хубаво от Англия.
– Моля те, не го зяпай така, – уплашено прошепна приятелката й. – Ще разбере, че говорим за него.
– Нищо няма да забележи! Наблюдавам го съвсем дискретно. Той се е зачел във вестника и нито чува, нито вижда.
След това уверение, двете девойки обсъдиха подробно не само външността му, но и предполагаемите душевни качества.
Тя свободно метна шала си отгоре, където обикновено слагат багажа, а когато дойде време да слизат забрави за него.
На гарата приятелката й изтича да купи нещо и тя остана сама на улицата. Тогава я приближи англичанина от купето Освен вестника носеше забравения шал. Поклони се учтиво и каза на чист български език:
– Извинете, но мисля, че това е ваше. Забравихте го в купето.
Лицето й премина всички нюанси от бледо розово до ярко червено. Това беше най-прекрасната среща в живота й.
След няколко месеца се сгодиха, а после се ожениха.

Матрьошката е руска дървена играчка под формата на изрисувана кукла, в която се намират подобни на нея в по-малък размер. Вложени кукли обикновено са три или повече. Обикновено те имат яйцевидна форма състояща се от две части – долна и горна. По традиция нарисуваната кукла изобразява жена с червена забрадка и жълт шал.
През деветдесетте години на XIX век в Москва в цеха за играчки „Детско възпитание“ на А. Мамонов донесли от Япония фигурки от плешивия стар мъдрец Фукурума. Те се състояла от няколко вложени една в друга фигурки. Стругарят Василий Звьоздачкин работещ в този цех направил подобни дървени фигурки, които влизали едни в други, Художникът Сергей Малютин нарисувал върху тях момичета облечени в руски стил.
Днес матрьошки се правят в различни цехове из Русия.
За да ги направят първо подбират подходяща дървесина. Тя трябва да е по-мека. За целта вземат липа, бреза или елша. Дърветата обикновено са отсечени в началото на пролетта. Сваля се кората, но не напълно, така че по време на сушене дървесината да не се напуква. След това дървеният материал се складира и суши в продължение на няколко години в добре проветрено помещение.
Обработката на дървесината започва, когато тя не е изсъхнала, но и не е сурова. Всяка част се изработва като минава през десетки операции. Най-малката кукла, която не се отваря се прави първа. След това се пристъпва към следващата фигура, в която влиза първата. Частта с необходимата височина се обработва и се разделя на две части горна и долна. Първо се прави долната част. Издълбава се дървесината от вътрешността. Същото се прави и с горната част. Двете половинки така се изрязват, че вътре да може да се постави малката кукла и да се затворят. Този процес се повтаря и за следващите по-големи кукли. Броят на куклите може да бъде различен.
Накрая всяка кукла се покрива с лак. Окончателно се изсушава и полира, след което художникът започва да рисува. Той използва предимно маслени бои.

Пухкав сняг се стелеше по земята. Диди разбра, че още малко и приказната картина зад прозореца няма вече да се вижда. Момичето погледна светещата звезда на върха на елхата и реши да иде при баба си в кухнята.
Диди погледа как баба й прави празничната торта и каза:
– Бабо, как ми се иска да направят такава машина, в която да сипят брашно, мая и всичко необходимо за една торта. Да натисна бутона и моля, всичко е вече готово! Тогава ти няма да работиш толкова много. Това ще бъде истинско чудо!
– Но защо, скъпа, – уморено се усмихна бабата, – работата не ми тежи. Да ви храня за мен е удоволствие. Когато се върнат от работа татко, мама, брат ти от лекции, всички ще се зарадват на нещо вкусничко. А торта направена без душа, никой няма да хареса. Хубаво е, че няма такава машина, а ако тя се появи, съвсем няма да бъде чудо.
– Как няма да е чудо? – попита изумена Диди.
– Е, не истинско чудо, – поясни бабата.
– Не е истинско чудо ли? Винаги съм мислила, че например, компютъра е  чудо. А кое според теб е истинско чудо?
– Ти си още малка, за да разбереш това, – въздъхна бабата.
– Бабо, моля те, разкажи ми за истинското чудо? – започна да я умолява Диди.
Бабата въздъхна, постави тортата във фурната, изтри ръцете си, седна на дивана до внучката си и с недоверие гледайки към нея каза:
– Няма значение, ти все едно няма да разбереш….
– Ще разбера, моля те, само ми разкажи, – моли Диди баба си.
– Добре, –  примирено прибра ръцете си възрастна жена и започна.
Отдавна, много отдавна, точно преди Рождество, когато времето било снежно и мразовито, една стара бедна жена се връщала от пазара Тя носела старо палто, изтъркани ботуши и плетен шал.. Опитвала да стопли измръзналите си ръце, но нищо не се получавало, старите ръкавици не топлели.
Но не това тревожело старицата. Жената била огорчена от това, че за рождествената трапеза успяла да купи само хляб, а пари, за подаръци на внуците не й останали. А толкова много й се искало да им подари нещо.
Животът им бил тежък и труден. Живеели в една стая, постоянно гладни и им било студено, защото нямали пари за дърва. Бащата една тъмна нощ бил изведен нанякъде и не се върнал., а майката тежко заболяла. Скоро младата жена умряла. А бабата взела внуците си да ги гледа. Самата тя била болна и стара.
Пътят бил хлъзгав и трябвало внимателно да си гледа човек в краката. Изведнъж жената забелязала на тротоара хартийка. Вдигнала я и не повярвала на очите си. Били три лева. По това време тези пари били доста много. Старицата се отправила към магазина, като си представяла колко много неща може да купи. Но нещо я спряло.
По това време на покрива на църквата стоял ангел. Ангелът виждал как душата и се бори с желанието. Желанието казвало:
– Иди бързо в магазина, купи подаръци за внуците си..
Душата я разколебавала:
– Намери собственика им и му ги дай…
С облекчение и радост ангела виждал, че жената клони към идеята да намери собственика. Самата тя бедна и гладна изпитала съжаление към него: „Ами ако, – мислила си жената, човекът загубил тези пари, е правел сметка да купи подарък на децата си и ги е загубил? Мога ли да зарадвам внуците си,  за сметка на чуждата мъка?“
Жената се засрамила, та това не били нейни пари. Но как да намери собственика им посред зима? Какво да прави? Старицата постояла известно време, а после се отправила към църквата. Вратите й били още отворени. Възрастната жена бързо приближила кутията с даренията и пуснала в нея парите.
Ангелът видял как горещи сълзи се стичали по бузите на възрастната жена, когато излизала от храма. Тя виждала внуците си, плачела и се самообвинявала.
Ангелът поискал да помогне на старицата и дълго мислил как да го направи. И изведнъж се сетил, че жената има далечен роднина, втори неин братовчед, но той не я зачитал много. Имал само едни роднини, това били парите. И тялото му и душата му били затлъстели, а край него било само тъмнина и мръсотия. Ангела се усъмнил в изхода на намеренията си, но се укрепил в Бога и полетял към братовчеда на тази жена.
Той през това време се бил затворил в дома си и броял пари. Проверявал колко са се прибавили през тази година. Ангелът започнал да обикаля около дома му…… Изведнъж мъжът си спомнил, че има братовчедка, която отдавна не е виждал….
Засмял се ангелът, когато видял как мъжа влязъл в магазина, накупил много неща, сложил ги в една чанта и се запътил към дома на братовчедка си.
А старицата в това време пристигнала в квартирата си, бавно се съблякла и унило тръгнала към стаята. Внуците вече спели. Уморена, тъжна и разстроена, седнала на стола и запалила свещта на масата.
Гледала пламъка и си спомняла миналото. Родният и дом, щедрите угощения за бедните, как се готвели за Рождество.. Колко много й се искало да подари на внуците си частица от това, което тя е видяла в детството си….
Изведнъж някой почукал несмело на вратата. Станала старицата да види кой е дошъл. Тя била изненадана, когато видяла на прага пълен мъж с очи, подпухнали от мазнина. В него тя едва познала братовчед си, когото не била виждала от младостта си.
Той коленичил пред нея  и й  казал, че през всичките тези години е постъпвал неправилно. Те седнали на празната маса един до друг и заплакали.
На следващата сутрин, когато децата се събудили видели в ъгъла красиво украсена елха и планина от подаръци. В стаята било топло и уютно.
На вратата стояла старицата и братовчед й облени в сълзи от радост. Радвали се и ангелите като гледали поправели я се скъперник и умеещата да прощава добра жена.

Малко момче, кой да се занимава с него? Качиха го на автобуса и го изпратиха на село. Там поне е хубаво и чисто. Природата тук е запазила омайващи си аромат и възраждащата си сила.
Селото се състои от няколко стари, но запазени къщи. Къщичката на любимата баба и строгия дядо се намира почти в самата гора, В нея са намерили подслон всякакви животни, храсти с горски плодове и най-различни гъби. А тя издигнала високите си дървета, облегнали стволове в небето, нежно простира сянката си наоколо.
Идеята да идат в гората за малини бе на братовчедките. Дори не го попитаха малчугана дали иска или не, но той се приготви с радост за предстоящото приключение.
Чичо Петър мъжът на леля му, пожела да ги придружи. Нали в гората има мечки,  взе си и пушката. Оръжието бе старо и малко ръждясало, но той го взе със самочувствие.
Компанията бързо навлезе в гората и намери малините. Унесени в брането никой не усети колко са навлезли навътре в гората.
Дора дочу, че в храстите има още някой, който сладко си похапва малини. Групата реши да го попитат за пътя, тъй като вече бяха разбрали, че са се заблудили.
Изведнъж храстите се разтвориха и всички изтръпнаха…там стоеше мечка. Късаше плодовете с листата и ги слагаше направо в устата, а после  изплюваше само листата.
Повече никой не видя нищо. Всички хукнаха през глава, а мечката там си и остана. Мъжът хвърли пушката и побягна пръв, сякаш имаше на гърба си криле, другите едва го догонваха.
По чудо се озоваха на шосето. Насреща им комшийката, връща се от съседното село. Дали поради уплахата или шала на главата против мухите, жената не позна чичо Петър. Даже го попита:
– Тук всички познавам, а теб за първи път те виждам. Изглежда не си тукашна?
Но когато дотичаха и другите, всичко се разбра. Е, голям смях падна..