Тя бе малко, бедно, мексиканско момиче. Край него хората носеха дарове, за да ги поднесат на статуята на Исус в местната църква.

– Толкова много искам да Му подаря и аз нещо, – с болка казваше момичето, – а нямам нищо.

Някой я посъветва:

– Набери крайпътни треви и цветя. От тях направи букет и Му го поднеси.

– Той няма ли да приеме това за подигравка? – попита плахо момичето.

– За Христос не е важен дара, а как го поднасяш. Той приема всеки дар, стига да е от сърце.

Момичето се усмихна. Надеждата огря сърцето ѝ.

Събра треви и цветя край пътя. От тях оформи букет. И тръгна към църквата, притиснала до сърцето си скромния букет.

Наоколо хората започнаха да ѝ се подиграват:

– Какво е това? Букет от плевели.

– Тя подиграва ли се с Исус?

Момичето вървеше смело напред, вдигнало глава. Очите му бяха насълзени, но то не искаше да ги забележат.

Когато стигна до олтара, коленичи, поднесе скромния си букет в краката на статуята и тихо каза:

– Исусе, нямам друго какво да ти поднеса, но ти го давам от цялото си сърце.

И стана чудо.

Всички ахнаха.

Плевелите се разтвориха и цъфнаха в прекрасни червени цветя.

Днес това цвете наричат Коледна звезда, а в Мексико и Гватемала цветето на Святата нощ.

Днес Исус ви кани да му подарите сърцето си.

Какво чакате?

Няма по-хубав дар от това за Рождения Му ден.

Преживявали ли сте някога нещо толкова прекрасно, че не можехте да не говорите за него?

Често ентусиазмът „не мога да говоря“ се среща при нови, скоро повярвали християни, но и при по-стари.

Станко отскоро бе опознал Исус.

Повечето като него се затрудняваха да поканят приятели нехристияни на събития, обясняващи Исус.

Станко покани дузина.

Той бе толкова радостен от срещата си с Исус, че не можеше да не говори или покани на дадено събитие разкриващо Спасителя.

Предизвикателство за тези от нас, които познават Исус отдавна, е да не загубят чудото.

Фактът, че Бог дойде и живя сред хората, удивителните неща, които Исус направи, ужасът на Неговата смърт и страховитата сила с победа на Неговото възкресение.

Боян гледаше през прозореца навън. Денят още не беше си отишъл.

Бе уморен, но това не пречеше на мислите му да текат.

Той разсъждаваше на глас:

– Има нещо странно утешително във вярата, че контролът е мой. Минимално управлявах детайлите от живота си. Стисках здраво бъдещето си. И всичко това наричах „отговорност“.

След кратка пауза и размисъл Боян продължи:

– Да си призная честно, този контрол е прикрита форма на страх. От какво се страхувам? …. От неизвестното, провал, …. Не знаех какво ще се случи, разхлабвах хватката си и нещата се разпадаха.

Боян повдигна показалеца си нагоре:

– Какъв е проблема?

Този път той замълча за по-дълго време.

Присви очи и се усмихна:

– Оказва се, че контролът е ужасен заместител на доверието. Изтощава те. Изолира те. И забавя изцелението, което Бог е приготвил, защото Той не иска да подаде на ръце, които не се отварят.

Толкова често пропускаме чудото, защото се опитваме да управляваме момента.

Мислим си, че трябва да бъдем спасители, стратези и силни. Но Бог не иска такива неща от нас, Той желае да Му се предадем.

И Бог прави нещо ново. Не леко подобрена версия на нашия план. Не закърпено повторение, а нещо ново.

Но за да го получим, трябва да се освободим от стари очаквания, механизми за справяне, версии за себе си, които никога не са били дадени, за да носят този вид призвание.

Разпадането в живота ви не е наказание, а подрязване.

Ами ако нещото, което се опитвате да контролирате, е точно това, от което Бог се опитва да ви освободи?

Не можете да получите нов живот със стиснати юмруци. Трябва да отворите ръцете си.

Отпускането не е провал, а вяра.

Бог може да направи повече с вашата преданост, отколкото вие със стратегията си.

Дора бе шейсетгодишна. Имаше сърдечно заболяване и не можеше да кара кола.

Милена не можеше да я закара тази неделя на църква и тя реши да иде пеша до най-близката.

След богослужението тя спря Росица и ѝ каза:

– Предстои ми сложна сърдечна операция. Години влача този проблем. Помолете се за да имам мир и операцията да мине без усложнения.

Росица си каза:

„Ами ако Бог просто оправи сърцето ѝ?“

За това попита:

– Съгласна ли сте да се моля за вашето изцерение?

– Да, – бе отговорът.

И Росица се помоли:

– Боже, дай ѝ мир. Направи чудо. Дай и здраво сърце.

Във вторник по обяд телефона на Росица звънна, обади се Дора.

Тя плачеше и непрекъснато повтаряше:

– Защо точно на мен …. защо точно на мен?

– Какво е станало? – попита Росица. – Добре ли сте?

– Отидох на предоперативно сканиране преди операцията и за изненада на всички, имах здраво сърце. Нямаше нужда от операция, – обясни малко по-спокойно Дора.

Скоро жената получила здраво сърце отново посети църквата.

Този път караше сама колата си.

Тя бе изпълнена с радост и носеше документи със седемнадесет годишно сканирания на сърцето ѝ, които разкриваха проблема ѝ.

Между тях имаше скорошен доклад, в който бе отбелязано, че сърцето на Дора е в добро състояние.

Всеки ден около нас има хора, които живеят с нужди в живота си. Те могат да преживеят Божията любов.

Ами ако преминаваме покрай тях и пропуснем възможността небето да докосне земята?

Чуйте, Бог иска да ви използва, за да разкрие любовта си на другите, които не Го познават.

Когато мина край бара Мартин бе хванат грубо за рамото от един мъж, който изрева в лицето му:

– От кога те чакам?! Бих искал да ти се реванширам за времето, когато ме натопи във вода, ако помниш това бе първата година, когато учехме в гимназията.

Мартин погледна табелката с името на този едър мъж и си спомни.

Тогава той бе дребен, за това не го приемаха на сериозно в отбора. Останалите момчета често го заяждаха.

А един ден един от съотборниците му го бутна във фонтана и той се измокри целия.

Мартин бе готов да отвърне:

– Когато това е станало с теб, аз не съм бил там …

Но тогава усети нежен глас в духа си:

– „Мек отговор отклонява от ярост“.

Мартин бе пред избор. Това бе цяло чудо, че се сети за събитие станало преди толкова години.

Внезапно Мартин каза:

– Матьо, знам за този инцидент, но аз не бях там. Признавам, че когато го чух, се смях, но това бе грешка. Съжалявам. Ще ми простиш ли?

Лицето на Матьо се промени. Гневът му се стопи и той се разплака. Прегърна през рамо Мартин и попита неуверено:

– Не беше там и съжаляваш, че се засмя?

– Да, Матьо, не бях там. Сега съм християнин и съжалявам за много неща, които съм правил преди.

– Променил си се, – леко се усмихна Матьо. – Разбира се, че ти прощавам.