Бродел демон нетърпелив да вземе душата на някого. Преди да вземе душата му, демонът карал човека да изпадне в отчаяние. Това било обичайна практика.
Демонът видял едно момиче, което стояло и се усмихвало. Той пристъпил към него и го попитал:
– Защо се усмихваш?
– Щастлива съм с моя любим! Чакам го, той скоро ще дойде, – казало момичето.
Демонът махнал с ръка и разделил момичето от любимия й. Но то продължило да се усмихва.
Демонът се изненадал:
– Защо се усмихваш? Нали ви разделих?
Момичето отговорило:
– Ти ни раздели, но не взе щастливите ни спомени, за които му благодаря!
Демонът отново махнал с ръка и й отнел паметта, но момичето продължавало да се усмихва.
Демонът бил като зашеметен:
– Отнех ти паметта! Ти не знаеш коя си, не си спомняш любимите хора! Защо на лицето ти има усмивка?
Момичето казало:
– Не помня коя съм аз, не си спомням близките си….. Но аз мога да ги намеря и отново да се влюбя! Не е ли прекрасно това, да придобиеш нови чувства?
Демонът се ядосал:
– А, ясно, разбирам в какво се състои работата! Чувствата!
И той отнел възможността на момичето да чувства. Направил сърцето й хладно и безразлично, но момичето продължило да се усмихва.
– А сега какво? – изкрещял демона.
– Аз не чувствам нищо. Усмихвам се, защото никой вече не може да ми причини болка! – казало момичето
Демонът я погледнал, махнал с ръка и си тръгнал…. При момичето дошъл любимия й и я прегърнал.
– Благодаря ти, скъпи, тук  стана студено….. усещаш ли ? – прошепнало то.
– Мисля, че твоята усмивка ще стопи всеки лед! – казал приятеля й.
Момичето се усмихнало. Двамата се хванали за ръце и тръгнали по алеята… Демонът се загледал след тях.
– Изглежда оптимистка….., но този свят е пълен отчаяни и огорчени…, – промърморил демона и тръгнал да търси друга жертва.

Ново проучване показва, че процесът на чувство за време в мозъка е децентрализирано.
Това не само разширява възможностите за изкуствено управление на усещания за време, но също може да помогне да се обясни защо нашето чувство за време се променя в различни ситуации.
Резултатите от експеримента с маймуни, проведени от изследователи в Университета на Минеаполис, дава обяснение защо в много ситуации, ние възприемаме времето по различен начин.
Когато човек е под стрес, това оказва влияние върху количеството химични вещества като адреналин, а учените знаят, че адреналинът се отразява на нивото на невронната активност.

Радваме се, когато художниците създават неща, които можем да използваме в живота, а не просто да ги погледнем и да гадаем, какво е искал да каже създалия ги. Например, картините са красиви, можеш да им се насладиш, но нищо друго не можеш да направиш с тях.
А на този стол не само можеш да седиш, но и да го поогледаш.Той изразява любовта към надничането.
Създаден е от Фион Робъртс. Това произведение е направено за изложба на завършилите Академията Хелпман през 2012 г. в Аделаида.
Столът е изработен от червено кадифе, и стотици пластмасови очите. Според авторът „прекомерно близкия поглед следящ всяко движение на тялото, предизвиква неприятно чувство за незащитеност“. Това е един вид критика на това, как живеем днес, самовлюбени и интересуващи се само от себе си.
Интересно кой ще си купи такъв стол? Та кой човек или негов гост би поседял на него за по-дълго време?

Слънцето засрамено криеше последните си лъчи в облаците. Ярки отенъци проблясваха като спомен на нещо отдавна забравено. По лъкатушещият пътя вървеше мъж. Той беше стиснал устни и навъсил вежди. Глождеше го противоречиво чувство на дълбока вина и спасително облекчение.
Няма я вече. Земята я прибра в обятията си.
Съзнаваше, че беше й причинявал неизлечими рани с хладното си държане. Беше я унизявал с пренебрежителното си отношение .Отнасяше се с нея като с чужд човек.
Сега беше късно да се показва по-добър, по-щедър и милостив.
Дала му беше с шепи от златото на живота си, а той не успя да намери сили в себе си или добро желание, за да й подхвърли като на просяк дори една медна пара.
Дългът си беше дълг и той не можеше да го погаси и оттук идеше чувството на дълбока вина.

Олтарът трябва да остава непоклатим, но украшенията му трябва да се сменят според епохите, така поне твърди известен философ.
Хората на Запада, уверили се отдавна в тази истина, са се погрижили да прогонят от своите църкви всичко, което не е било по вкуса на съвременниците. Продължителността на литургията е била сведена на четвърт час, постите са поносими, свещениците възпитани, иконите радват очите, музиката пленява слуха. По този начин всеки може без голямо усилие или отвращение да бъде добър християнин.
Но на изток считали за добре да останат закрепени към ритуалите на средновековието, както мидите за скалите. Литургия трае около два часа, както по времето на свети Василий и никой не я слуша. Свещениците се подбират от „измета на земята“ както по времето на апостол Павел и никой не слуша съветите им. Постят само ревностните. Иконите не са красиви и никой не ги целува, а колкото до църковни носопения, смятам, че е напълно излишно да се говори тук за тях.
Когато човек влезе в някоя такава църква, той бива обхванат само от едно чувство, по-скоро да си отиде.