Някои деца проявяват интерес към отделни области на знанието и наистина се стремят да научат повече в това направление. Те получават огромно удоволствие да тренират паметта си и да вникват в същността на нещата.

Такива деца си поставят общи задачи в обучението, обичат да бъдат оригинални и се учат да се владеят. Те с радост поемат отговорност и се стремят да реализират своя потенциал.

Ако такива деца не винаги са успешни в училище това е, защото имат собствена представа за това, което искат да учат и приемат предложената учебна програма като нещо натрапено.

От гледна точка на развитието, любознателността е лукс. Най-голямо значение има привързаността.
До тогава, докато не се освободи капка енергия, отиваща за търсене на безопасна и надеждна привързаност, движението напред, към нови открития е невъзможно. По тази причина ориентацията на връстниците убива любознателността.
Освен това, любознателността прави детето изключително уязвимо в света на „готините“ връстници. За наивно удивление и увлечение по даден предмет, за въпрос: „Как работи това?“ и оригиналност  на идеите могат да го посрамят и да предизвика всеобщ смях. По този начин, ориентацията на връстниците застрашава явлението любознателност.

Интегративното обучение, за да върви успешно, детето трябва да бъде достатъчно зряло и способно да издържа двойствеността на мненията, да изпитва смесени чувства и поразмисляйки да променя мнението си, да преживява противоречиви емоции.

Едно дете трябва да бъде привързано към родителите си или учител дотолкова, че да го вълнува, това, което те мислят за него, и очакват от него, дали не са разстроени и не се отдалечават от него Неуязвимостта и пренебрегването парализират обучението и правят детето необучаемо.

Ние трябва да определим сами, от какво ще се ръководим, от нашите чувства или това, което Бог е постановил.

Нашите чувства могат да бъдат непостоянни и нестабилни, като вълните на морето или движещите се пясъци.

Божиите факти са ненакърними и устойчиви като скалата на времето, т.е. Самият Христос, Който вчера, днес и завинаги остава един и същ.

Смирението е странно почти незабележимо качество. Когато мислим , че го притежаваме, се оказва, че не разполагаме с него.

Васил Иванов отиде в съседния град, за да напише поредната си книга. Провинциалната обстановка винаги го бе привличала. Тя бе прекрасно убежище за достигане на връхната точка в работата му, предлагаща тишината и прекрасната храна.

На сутринта Иванов отиде да закуси в близкото кафене. Изведнъж забеляза, че хората го гледат някак странно.

Когато паркираше колата си, двама млади мъже внимателно го проучиха с поглед.

Една жена едва не се задави от парче торта, когато Иванов влезе в кафенето. Другите посетители го държаха под око, докато минаваше покрай тях.

Когато Иванов седна на стола, сервитьорката му подаде менюто, но преди това внимателно го изгледа от главата до петите.

„Защо е това внимание към моята персона? – помисли си Иванов. – Да не би да ми са разкопчани панталоните? Едва ли, пуловера, който нося е много дълъг“.

След дълги размишление, той достигна до следния извод:
„Навярно са ме разпознали, по обложката на книгата ми, където има мой портрет. Няма нищо чудно в това. Навярно в този град обичат да четат и веднага биха познали такъв автор като мен“.

Градът и хората веднага пораснаха в очите му.

Иванов започна да се усмихва на съседите си от близките маси, като се наслаждаваще същевременно на поднесената му храна.

Когато Васил се запъти към касата, той отново привлече погледите на посетителите във заведението.

„Навярно Иван Вазов също е преминавал през това, – помисли си гордо Иванов“.

След като получи от него парите, касиерката се приготви да му каже нещо, но премисли и се отказа.

„Вероятно е от прекомерно много чувства, – засмя се на себе си Иванов“.

В тоалетната Васил се погледна в огледалото. Тогава разбра на какво се дължи неговата „популярност“.

Под брадата му се намираше кървава диря. Лейкопласта, който бе залепил на порязаното място, което получи при сутрешното си бръснене, се бе отлепил.

В този момент Иванов разбра какво точно се е случило.

„Вероятно са ме приели за престъпник, избягал от близкия затвор, – въздъхна тежко Иванов“…..

Донка растеше в дом, където нямаше котки. Просто майка ѝ не можеше да ги търпи, а тя бе равнодушна към тях. Повече ѝ допадаха кучетата.

Когато порасна и се омъжи, Донка усети, че в дома на съпруга обожават котките. След като се премести в дома на мъжа си там завари Пепи. Великолепен котарак с тигрова окраска и бляскави отенъци.

Пепи, като всички котки,  чувстваше как хората се отнасят към него. Донка не обикна котарака, но никога не го обиждаше. Хранеше го редовно, но нежности и привързаност не показваше към него.

Въпреки това с цялото си котешко съзнание, той проявяваше любов към младата стопанка. Щом Донка влезеше у дома, Пепи ѝ се отъркваше о краката, а когато сядаше на дивана, се качваше на коленете ѝ. Слагаше лапичките си на гърдите и потъркваше муцуната в лицето ѝ, а след това мъркаше доволно като локомотив.

Пепи най много обичаше да се качи на раменете на Донка и да направи около врата ѝ топла якичка. За нея това бе ужасно досадно, но не реагираше остро, а тактично го сваляше от раменете си.

Купиха си вила в прекрасна борова гора. Свекървата на Донка я помоли:

– Вземи Пепи с вас на вилата.

Донка се съгласи с неохота. Тя не искаше да се грижи за неприятното и дразнещо я животно. А котаракът не се отделяше от нея. Когато Донка се разхождаше, той вечно беше с нея. Легнеше ли, той лягаше край нея.

Един ден Донка реши да тръгне  по една пътека водеща навътре в гората. Пепи, както винаги тръгна след нея. Тя вървеше и се радваше на топлото слънце.

Изведнъж котаракът я изпревари и застана отпред. Когато го наближи Донка се вцепени.
На пътеката, на две крачки от нея Пепи бе наострил уши и се готвеше да нападне, а към него съскаше дебела змия.

Донка от малка се боеше от змии. Краката и ръцете ѝ се парализираха, тя не смееше да помръдне, а Пепи смело чакаше нападението на змията.

След това всичко стана много бързо. Донка грабна котарака и побягна към дома си. Едва в къщи забеляза, че лапата ме Пепи е разкъсана.

Донка бързо занесе пострадалия котарак при ветеринара.

– Нищо друго не мога да ви предложа в случая, освен да го приспя, поне няма да се мъчи много.

– Нима не можете да го инжектирате с някое лекарство?

– Няма смисъл, отровата вече е подействала, – вдигна рамене ветеринарът.

Донка го прибра. Лапата на котарака започна катастрофално да гние. На Пепи му ставаше все по-лошо. Три дни по-късно той умря.

Скръбта на Донка нямаше граници.

– Аз съм виновна за смъртта му, – обвиняваше се тя. – Не го обичах, но той предвиждаше всичко, усещаше нещата от рано и ме пазеше колкото можеше. Спаси моя живот, жертвайки себе си.

Донка го погреба с почести.

От тогава минаха много години. В нейния дом имаше много котки, но тя бе изменила отношението си към тях.

Бе разбрала, че тези животни са предани и искрено обичат господарите си, независимо от чувствата им.

Една вече пораснала дъщеря помолила майка си за съвет:

– Мамо, аз обичам своя мъж, но наскоро се запознах с човек и сега все си мисля за него. Не искам да изменям на мъжа си дори в мислите си, но нямам сили да изхвърля грешното си чувство към другия от душата си. Какво да правя?

– Дъще, – казала майката, – нашите чувства са цветя, които растат в нашите души. В твоята душа сега има две цветя.

Едно от тях е неярко, но толкова нежно и благородно цвете – любовта към съпруга, което ти сама си посяла. То ще цъфти през целия ти живот и ще ти донесе радостни плодове, ако го поливаш.

Другото цвете е ярко, но е отровено със страсти. То е израснало в душата ти без да те попита. И като плевел краде от силата на първото цвете. Освен това, той  е краткотрайно и безплодно, без значение колко се полива.

Дъще, ти не можеш да изхвърлиш със свои сили второто цвете от душата си. То винаги е там. Но ти имаш избор. Винаги можеш да избереш, кое цвете ще поливаш повече и кое по-малко.
Ако поливаш само първото цвете, второто ще увехне и ще престане да трови душата ти.