Луната бе извървяла своя път. Звездите бледнееха. Обади се петел и светлината разкъса мрака.

Мирон седеше на пъна в двора навел глава. Той не бе мигнал цяла нощ. Тежки мисли притискаха душата му.

Вратата изскърца и дядо Павел излезе навън. Видя внука си и го попита:

– Още ли се измъчваш? Остави тази работа. Заеми се с друго.

– Има ли поколение, което не преживява безизходица? – тежко въздъхна Мирон.

– Всеки носи своя кръст. Ние на какво сме осъдени? – попита старецът вглеждайки се в тъмния силует на бараката за дърва. – На раздяла.

– За желязната завеса ли говориш? – Мирон вдигна глава и се вгледа внимателно в дядо си.

– Става въпрос за всички завеси, които са били спуснати и продължават да се спускат.

Мирон потръпна, но не от хладината на утрото.

– Знаеш ли, – продължи дядо Павел, – по едно време бях усърдно започнал да чета Библията. Ти преглеждал ли си я?

– Нали баба ставаше и лягаше с нея, – засмя се Мирон. – Виждал съм я и знам, че има два завета и нищо повече. Исках по едно време да почета от нея, но тя беше изчезнала. Баба умря и не можах да намеря старата ѝ Библия.

– О, с нова ще те снабдя, – тупна с длан по ствола на ябълката дядо Павел, – само трябва да поговоря с поп Стойко. Разбира се, ако имаш още желания да я прегледаш. Хубаво е човек да си я чете.

– О, с удоволствие бих се поровил из нея, – възкликна ентусиазирано Мирон.

– В Стария завет има една книга, – вдигна вежди нагоре старецът. – Тя се казва Еклесиаст. Та в нея пише, че човек не си знае времето. Както рибите попадат в мрежата, а птиците в примката, така и човек се улава в усилено време.

– Епохата понякога поставя хората в неблагоприятно условия, – въздъхна отново Мирон. – На какво ли ще бъдат подложени хората след нас?

Самолетът плуваше в ясното синьо небе. Нямаше облаци, а това улесняваше Пламен да гледа през илюминатора и да се наслаждава на това, която се откриваше отдолу.

Това му бе първото пътуване със самолет и всичко му изглеждаше интересно и някак особено.

Изведнъж Пламен съзря малко езеро. Той побутна майка си и сподели:

– Сигурно там плават деца, но аз не ги виждам. Толкова много искам да ги наблюдавам как се плискат в него.

Майка му се усмихна:

– Сине, височините скриват подробностите. Ако искаш да видиш всички детайли не се качвай на самолет.

Започнаха да се снишават, изглежда скоро щяха да кацнат.

Пламен изпита напрежение в краката си. Имаше чувство, че се спуска по стръмен склон.

Спомените го върнаха назад и той видя Драго до себе си. Бяха пълзели до обяд за да стигнат върха, но сега по нанадолнището им бе много по-трудно.

Тогава приятелят му бе казал:

– Краката на човек не могат да му служат за спирачки. Те са като крилата на птиците. На тях е дадено да се стремят нагоре.

– Да, но човек върви и по равното, – откликна Пламен, готов да спори.

– По гладкия и изравнен път могат да ходят кравите, мулетата и магаретата, – с лека ирония вметна Драго.

– Искаш да кажеш, че на тях им е дадено само да носят товари?

– Да, те не са много взискателни, – добави Драго. – Дай им вода и храна, това на тях им стига. Нямат цел. Нищо не ги терзае.

– И какво излиза? – Пламен бе озадачен. – За човека не е привично да слиза надолу и да върви по равното?!

– Само нагоре, – Драго непоколебимо вдигна ръце.

„Присъщо за мечтател и откривател“ – помисли си Пламен.

Слав Звезданов живееше в разкошна къща. Обичаше лукса. Свиреше прекрасно на цитра, имаше многобройни почитатели, но това му доскуча и той се отдаде на виното и разврата.

Хората, които обичаха музиката му бяха объркани.

– Какво стана с него?

– Не можем да го познаем.

Един старец минавайки от там каза:

– Човек потопен в богатство полудява. След това идва период, когато се отказва от всичко и минава в другата крайност, но лудостта не го оставя.

Не се мина много и хората забелязаха нови странности у Слав.

Той започна много рядко да се храни. Дълго време прекарваше под лъчите на пламтящото слънце……

Красивото му тяло се превърна в трудно разпознаваема маса.

Старец, който бе предрекъл, че Слав ще мине в другата крайност, един ден се приближи към него и му каза:

– Звезданов, чух, че преди си свирел много добре на цитра. Дойдох при теб, за да ти задам един въпрос: Какво става, когато струните се разхлабят?

– Никаква музика няма да се получи, – отговори с немощен глас Слав.

– А ако струните са обтегнати? – продължи да пита старецът.

– Тогава от тях е невъзможно да се извлече музика.

– Музиката, която искаш да добиеш от себе си, – поклати глава старецът, – ще бъде прекрасна, ако струните ти бъдат нито разхлабени, нито много стегнати. Нужен е баланс. Запомни, че прекаленото напрежение на силите води до излишък, а прекомерното отпускане докарва слабост. Постигни в себе си равновесие и ще достигнеш целта си.

Космонавтите се готвеха за поредния полет. Нови недостигнати планети и звезди ги зовяха.

Подготовката им се провеждаше на една от пустините на земята.

Там веднъж срещнаха старец с малко момче да пасе стадото си.

Опитаха се да заговорят възрастния мъж, но той не знаеше езикът им. Изглежда бе от местните племена и навярно не бе напускал това място.

За разлика от него малкото момче, което се оказа негов внук, можа да разговаря с тях.

– Какво ще правят тези хора със странни костюми? – дядото попита внука си.

– Обясниха ми, че тренирали за полет до Луната и други планети – и момчето посочи нагоре към небето.

– А мога ли да изпратя съобщение на тези, при които отивате? – попита старецът, а внукът му им преведе.

Космонавтите се засмяха и бързо се съгласиха.

Дадоха на възрастния човек микрофон и чрез малкото момче му обясниха:

– Това е микрофон. На него можеш да кажеш посланието си, а той ще го запомни. И когато стигнем на Луната или друга планета, ще предадем съобщението ти на тамошните хора.

Старецът застана сериозно, взе микрофона и каза някакви неразбираеми думи на своя си език. Внукът му отказа да преведе казаното.

Когато срещаха други хора в пустинята, космонавтите им пускаха записа и искаха да им го преведат, но никой не се съгласяваше да каже какво съдържа посланието. Повечето се усмихваха и отминаваха.

Накрая записаните думи на стареца бяха изпратени на известен професор по лингвистика. Той изслуша съобщението и се разсмя.

– Какво казва този старец? – попита един от космонавтите, който бе донесъл записа.

Професорът започна да обяснява:

– Това е един много стар език, който се говори от малка група хора. Когато измрат, този език ще изчезне.

– Какво се казва в посланието ? – нетърпеливо попита пратеникът.

– Братя, добре наблюдавайте тези хора, когато дойдат при вас. Те са дошли да отнемат земята ви.

Времето беше хубаво. Слънцето грееше ярко и измъкваше хората навън, но за Гриша това не важеше. Той имаше други планове.

Днес бе решил да разгледа новооткритата библиотека в приземния етаж на новото читалище. С бодра крачка Гриша се отправи натам.

В приземния етаж бе приятно. Всичко светеше. Обстановката бе приятна и привличаше.

Изведнъж нещо падна отгоре върху тавана и разтърси помещението. Няколко минути по-късно това се случи отново.

– Какво става? – попита изненадано Гриша.

Развълнуваният библиотекар обясни:

– Тренировъчната зала за вдигане на тежести се намира точно над библиотеката. И всеки път, когато някой изтърве или освободи тежестите, се чува такъв грохот.

– Вярвам, – смутено каза Гриша, – че архитектите и дизайнерите добре са планирали нещата на тази нова сграда, но са допуснали малка грешка. Трябвало е да поставят библиотеката далеч от всякакви шумове.

– В живота си често грешим, – тъжно сподели библиотекарят. – Не вземаме под внимание някои съображения за сигурност. За това могат да ни се случат такива изненади.

– Разбирам, – поклати глава Гриша, – планирането не винаги помага да се избегнат редица проблеми, като натиск за съкратени срокове, бързо изпълнение на плановете, несъобразяване при подреждането на отделните развлечения и забавления…..

– Дори и най-добрата начертана насока в ръководенето, не може да премахнат неприятностите в живота, – тежко въздъхна библиотекарят.

– С Божия помощ, – усмихна се Гриша, – можем да да се намери баланс между разумното осъществяване на планове за бъдещето и отговорите на по-късно възникналите трудности.

– Нима Бог би искал да имаме неприятности в работата си? – попита озадачен библиотекарят.

– Той ги използва, за да развие търпение у нас и да ни приближи до Себе Си, – каза Гриша и добави. – В сърцето на човека има много планове, но тези на Господа надделяват.

– Това означава ли, че ако представим нашите цели и надежди за бъдещето …..

– …. на Господа, Той ще ни покаже какво иска да постигне в и чрез нас, – бързо допълни Гриша.

Отново се чу трясък откъм тавана, но двамата не му обърнаха внимание. Всеки от тях се бе вглъбил в мислите си и разсъждаваше върху току що проведения разговор.