Ирина с нетърпение очакваше този концерт. На касата за билети се виеше дълга опашка, която на места бе тройна и четворна.

Тя издържа напрежението и купи два билета. Вторият бе за сестра ѝ.

Вечерта залата бе препълнена, имаше и правостоящи.

Ирина дойде със сестра си час и половина по-рано, за да могат да заемат местата си.

Музикантите започнаха силно. Публиката се развълнува и опияни.

Тогава Ирина го забеляза. Той стоеше точно зад нея, за това тя не можа добре да го разгледа.

Изведнъж усети, как непознатият започна ритмично в такт с музиката да почуква със две мъниста.

Този звук изтезаваше Ирина. Все едно някъде капеше вода.

Тя се обърна и тактично му даде знак, че той ѝ пречи с това почукване да слуша музиката.

Мънистата бяха старинни, кехлибарни. Господина бе около шейсетгодишен.

Той изобщо не разбра, че ѝ пречеше, но временно преустанови почукването.

– Е, беше време да престане, – каза си Ирина.

Но това бе за кратко време и господина започна отново. Тя пак го погледна, но този път нямаше резултата.

Искаше ѝ се да си поговори с него малко по-остро, но се стесняваше. Борбата в нея трая само няколко секунди.

И Ирина взе решение. Тя вече не издържаше. С жест му показа мънистата и се усмихна.

Той отново не я разбра. Подаде ѝ ги, мислейки, че Ирина ги иска.

Тя се чудеше, да се радва или да плаче на великодушието на този човек, които бе готов да сподели с нея мънистата си.

Накрая вежливо му обясни:

– Господине, вашето почукване ме дразни и не мога да слушам изпълнението на музикантите.

– Извинете, просто не съобразих, – мъжът се смути и потъна назад в стола си.

Почукването спря.

Ето в това бе ключът за решаването на проблема. Контролирай гнева си, защото в противен случай можеш да се окажеш неправ.