Петър Икономов съвсем скоро се завърна от армията, но вече успя да си купи най-модните дънки.

Вечерта при него дойде приятелят му Данчо също в такива нови дънки и го покани във видео залата на някакъв много нашумял но дефицитен филм:

– Страхотен е, трябва непременно да го гледаме. Тръгваш ли с мен?

– Разбира се, – съгласи се веднага Петър.

Бащата на Петър ги изпрати до вратата и попита:

– На кино ли ще ходите?

– Татко, ти се шегуваш. Киното е вече изостанала работа, отиваме във видео салон.

– А какво е това? – попита заинтересовано бащата.

– Не знаеш ли? – на свой ред се изненада Петър. – Плащаш лев сядаш и гледаш огромен телевизор може би с 60 сантиметров екран. Включва се по видеото някакъв филм с превод и всички гледат.. Ако искаш ела с нас, няма да съжаляваш.

Бащата се усмихна и каза:

– През 52 или и трета в клуба докараха телевизор. До тогава такъв не бяхме виждали. Тогава и ние давахме по лев. Гледахме и бяхме във възторг.

– Татко, как можеш да сравняваш такава допотопна техника с нашето видео?

– Не виждам никаква принципна разлика, – каза бащата.

– Как не виждаш? Ти шегуваш ли се?

– Помнете ми думата, – каза бащата, – развитието на техниката и технологиите няма да спре. И това ваше видео около, което се тълпите, ще го има във всеки дом.

– Но как хората ще си купят такова чудо, когато то струва колкото един голям камион, заедно със багажа му.

Преди да се раздели с младежите, бащата на Петър каза:

– Между другото си спомних, че твоя дядо Недялко, ходел с няколко момчета при един заможен човек. Били 12-13 годишни.  Изхвърляли тор, носели вода, секли дърва и ги подреждали. Цял ден се трудели при този човек, а накрая на деня, той ги завеждал в коридора и им показвал истинско чудо. Включвал една крушка за около пет минути. Дядо ти след това дълго време не можел да заспи, а след като заспивал сънувал, че и в неговия дом се е появило домашно слънце. Е, хайде момчета вървете и се любувайте на вашата „лампичка“…..

Нашата планета е прекрасно място. Даже днес, когато изглежда  съвременната наука е открила всички тайни, Земята продължава да ни удивлява със своята красота и необясними явления.

Например в Чили можете да видите тези невероятно живи камъни.

От пръв поглед тези камъни напомнят на някакви органи на животно или човек, които са били затворени в камъка.

Интересното е, че такива камъни могат да бъдат намерени на плажовете на някои места по света.

Полицаят Иван Кирилов се насочи към дома си, той си мислеше за предстоящата си работа, която заемаше цялото му ежедневие.

Тогава забеляза една напълно обичайна картина и се усмихна. Кучето на съседа, ровеше в една торба от боклука.

– Намерил е нещо за ядене, – каза си Иван.

Когато Кирилов отново мина оттам, кучето седеше на същото място. Само че този път в устата му имаше нещо.

– Какво ли е намерило? Държи го в устата си като нещо много скъпоценно, – изуми се полицаят.

Иван приближи кучето. Първоначално той си помисли: „Навярно е намерило мъртво котенце“. Но находката се оказа много изненадваща.

Всъщност кучето бе спасило малко кученце, което вероятно са хвърлили в боклука, за да умре, но то беше още живо.

Когато Кирилов протегна ръка и взе кученцето, голямото куче взе да скимти. Намеренията на полицая съвсем не бяха лоши, но големият пес изобщо не разбираше това.

Кирилов веднага се свърза със местния спасител на животни Марко. Спасеното кученце все още се нуждаеше от помощ. Спасителката му не можеше да го накърми, а то бе гладно.

Марко бързо намери приемна майка. Така кутрето бе нахранено и стоплено.

Едно куче намери малко кученце в боклука, а друго му стана майка, не е ли прекрасно това?!

Човекът, които е постъпил така жестоко с малкото кученце, едва ли ще бъде изправен пред съда, но има и такива, чиято любов е спасила живота му.

Милена бе работила в една фирма дълги години. Там имаше успех и много я харесваха. Работата ѝ се ценеше.

Веднъж нейното място бе заето от племенницата на някакъв нов член на управителния борд. Това я огорчи, но тя реши с нищо да не го показва. Несправедливо постъпваха спрямо нея, но тя не искаше да отвръща със същото.

На Милена нищо друго не ѝ оставаше, освен да си прибере нещата и да си тръгне.

Преди окончателно да потегли към дома, тя почисти компютъра, на който толкова време бе работила. разтреби кабинета. Подреди лавиците и дори остави моливите идеално подострени.

Написа упътвания с някои ценни съвети, на тази която ще я замести.

А на останалите каза:

– Благодаря ви за помощта и съдействието, което ми оказвахте в съвместната ни работа.

– Защо направи всичко това за тях, след като те гонят без причина? – попита я  една нейна колежка. – Нима смяташ, че някой ще ти благодари за това или ще е потупа по рамото? Това са безскрупулни хора, които са готови да те смачкат, щом могат да завържат по-добра сделка.

– Искам името ми да се свързва с добри неща, – засмя се Милена. – Намирам за уместно да отдам любовта, която дълго време чувствах на това място.

Колко е трудно, но същевременно и хубаво в моменти на връждебност, да показваме любов и милост към всички хора.

Когато човек реши да прости, вместо да отговори с гняв, Бог му дарява мир.

Един брат казал на авве Пимен:

– Когато дам на своя брат малко хляб или нещо друго, демоните унижават моята милост и  все едно съм дал за да угодя на човека.

Старецът му отговорил:

– Въпреки че твоята милостиня е била, за да се угоди на човека, все пак е даване, нали ние сме длъжни да даваме нужното.

И му разказал следната притча.

– Двама земеделци живеели на едно и също място. Единият от тях, засадил и събрал малко хляб, макар и нечист, а другия мързелувал и нищо не посял. В случай на глад кой от тях ще има храна?

Братът отговорил:

– Този който е събрал малко хляб, макар и нечист.

Тогава старецът му казал:
– Нека сеем хляб, макар и да е нечист, за да не умрем от глад.