Ден като ден. С малко слънце и много облаци. Вятър нямаше, а това обещаваше поне малко по-топло време.

Хората навели глави крачеха натоварени с проблемите на своето ежедневие.

Мартина се нуждаеше от определена сума пари, за това е насочи към най-близкия банкомат. Но там стана свидетел, на нещо доста интересно.

Възрастна жена насилваше банкомата. Той се съпротивляваше и изхвърляше негодната ѝ карта, но бабата привикнала насила да храни внуците си, натискаше с лявата си ръка картата в банкомата.

И накрая тя победи. Банкоматът погълна нежеланият пластмасов боклук и умря. Бабата се разяри и започна да удря с юмруци по металния корпус на машината, но картата не се показа, нито някакви пари.

Мартина не можеше да понесе подобна вандалщина, за това се опита да помогне на жената.

– Навярно сте вкарали някоя друга карта.

– Вчера беше тази и всичко беше наред, – отговори бабата троснато,  напълно убедена в своята правота.

Това звучеше като: „Вас не ви засяга конфликта ми с електронното чудовище, по-добре чакайте реда си и не се месете“.

Възрастната жена не бе в състояние да се вслушва в съветите на който и да е, особено пък на млад човек.

– Проверете в чантата си, може да сте се объркали и да сте вмъкнали някоя друга пластмасова подобна на нея карта, – Мартина се опита да бъде малко по-мила.

– Объркала, – възмути се бабата, – много добре знам с какво да тегля пари. Не ме учи какво да правя.

И възрастната жена продължи да налага с юмруци банкомата. Младо момиче работещо в банката, побърза да се намеси и да успокои развилнялата се жена.

– Не ми пречете, това чудовище не иска да ми даде пенсията, – крещеше разярена бабата, – дори картата ми погълна. Ако не ми дадете парите, на парчета ще направя този банкомат.

Мартина не се съмняваше, че бабата може да го направи, но тя не дочака края на войната между машината и човека, а се насочи към друг банкомата.

И без това бе загубила достатъчно много време за да наблюдава една безсмислена схватка, породена от несъобразителност и липса на благоразумие.

– Понякога дотолкова много се чувстваме прави, – каза си Мартина, – че на всяка цена искаме да победим, без да размислим и да включим главата си.

Заведението отдавна бе се опразнило. Наско стоеше пред десетина празни чаши на масата. Той не успяваше да държи главата си изправена и клюмаше от време на време.

Дрехите му бяха излинели, обилно наквасени с кал и всякакъв боклук. Изглежда този неудачник бе решил да удави проблемите си в доста голямо количество алкохол.

Наско разговаряше с леко попийналия си събеседник на масата.

– Представяш ли си, точно преди една година аз зарязах неугледната си съпруга, – едва се обръщаше езика му.

– Така и се пада, – поддържаше го разпалено с войнствен глас препилия срещу него.

– И знаеш ли защо я зарязах? – появи се загадъчна усмивка върху лицето на Наско. – Запознах се с младо, много секси момиче. Тя ми доставяше такова голямо удоволствие, каквото жена ми не си е и представяла.

– А твоята? – вече полузаспал попита събеседникът му.

– Тя напълно бе загрубяла. Цялата бе покрита със целулит. Стомахът ѝ бе увиснал.

– Вероятно е забравила всякаква козметика, – с ирония подчерта другият.

– Да, не се грижеше вече за косата си. От нея се разнасяше мирис на пот.

– Нормално за много заета жена, – измърмори под носа си събеседникът му.

Наско сякаш не бе чул забележката му и продължи:

– Беше престанала да върши някои от нещата, които прави преди. Вече не оцветяваше ноктите си, не бръснеше краката си, не носеше сутиен и скоро гърдите ѝ провиснаха …… Всичко това ме отблъскваше от нея.

– Естествено …., – съгласи се бързо другият.

– Тя не беше вече жената, в която се бях влюбих ……. и се махнах от нея.

Наско дълго мълча притворил очи.

– Днес я срещнах и не можах да я позная, – в гласа на Наско се долавяше болка. – Беше се разхубавила. Фигурата ѝ бе стегната…. Беше толкова красива.

– Айде бе…., – удари с ръка по масата събеседникът му.

– И аз си казах, че това не може да бъде, – сбърчи нос Наско. – Не можах да повярвам на очите си. Тя съвсем не приличаше на майката на моите три деца.

– Е, как е станало това? – заинтересува се другарят му по чашка.

– И аз се замислих над същото, – с нежелание си призна Наско. – Навярно докато е била с мен тя е нямала време за фитнеси или поне малко да се погрижи за себе си.

– Глупак си бил, – смъмри го другият, – цялото ѝ време е отивало да се грижи за теб и децата ти. Сега поне е щастлива.

– Но тя винаги е искала да има голямо и здраво семейство. Доставяше ѝ удоволствие да се грижи за някого …. Навярно животът ѝ е бил красив, но аз не можах да го оценя, – въздъхна тежко Наско.

– Сега разбираш каква е истинската красота на една жена.

– Загубих човека, който бе най-голямото щастие за мен, – тъжно каза Наско. – Замених вътрешната красота с външна …… Ако тя бе срещнала в мен човек, който не я третира за прислужница, като всяка друга жена би намерила време да се погрижи и за себе си….. Сега е твърде късно.

Не повтаряйте тази грешка! По-добре побързайте да направите за любимия си човек нещо приятно.

Някога в Китай живял един дракон. Той ходел от село на село и безжалостно убивал домашни животни, птици, кучета и деца. Селяните се обърнали към един магьосник за помощ.

Той им казал:

– Аз не мога да убия дракона, въпреки че съм магьосник, защото много се боя от него. Но ще ви намеря някой, който ще се справи с него.

След тези думи, той се превърнал в дракон и застанал на пътя пред моста. Хората не знаели, че това е преобразилия се в дракон магьосник и ужасени избягали.

Но един ден един пътешественик дошъл до моста, спокойно заобиколил дракона и продължил. Магьосникът веднага се преобразил в човек и казал на пътешественика:

– Върни се приятелю! Да знаеш от колко дълго време те чакам!

Братята Шмеке от Никълсбург и Пинчас от Франкфурт се обърнаха към един от проповедниците в синагогата за обяснения:

– В Талмуда е написано, че човек трябва да благодари на Бога не само за добри дела, но и за зли. Не се ли иска твърде много от човек? Кой ще намери сили да прослави Господа за това, че е наказан?

– Вярно е, че има страдание, – казал проповедникът. – Както всичко останало, то идва от Бог. Защо съществува? Ще ви кажа. Човекът е твърде слаб, за да приеме или поеме Божествената любов, която е съвършена. По тази причина, само поради тази причина, Бог я покрива с булото на болката и страданието.

В този свят ние сме непрекъснато заети с нещо, непрестанно се суетим, действаме. При това никак не ни вълнува въпроса, има ли човек някакъв личен живот с Бога. Християнските „активисти“ живеят като във витрина, докато силата се крие в най-съкровеното тайно място на душите им.

Трябва да се отървем от чумата, която поразява духа ни в тази религиозна епоха, в която живеем. В живота на нашия Господ нямаше бързане и бягане, няма супер-дейност, която толкова много ценим.

Най-главното в Царството на Исус Христос е личната връзка на човека с Христос, а не неговата полза в обществото.

Достойнството не е в практическата дейност на човека, а във факта, че в него се вливат Божиите истини.

Вие не знаете какво ще ви изпрати Бог, не можете да си представите какви трудности ви предстоят в родината или далече от нея, но ако губите времето си в супер дейност, вместо да попивате фундаменталната истина на Божието Изкупление, когато ви стане трудно, просто няма да издържите и ще се пречупите.

В това време се утвърдете в Бога, вместо да бързате в спешни дела.