Вечерта беше притихнала. Гъсти черни облаци закриваха луната и угнетяващо действаха на всичко. Людмил крачеше нервно в стаята.

Недялко мълчаливо го следеше и хвърляше от време на време поглед върху движещите се фигури на телевизионния екран. Той бе по-малкия, затова винаги слушаше брат си и го следваше навсякъде.

– Боже, имало ли е някога по ненужно изобретение, – извика Людмил и със замах изключи телевизора. – Като четеш или слушаш радио, мислено си представяш всичко. Безкрайни гледни точки, безгранични хоризонти.

Недялко внимаваше на всяка дума от монолога на брат си, той знаеше, че сега батко му ще се впусне в поредните си философски разсъждения.

– Докато телевизионния екран смачква всичко, – продължи да мърмори и негодува Людмил, – смалява света, да не говорим за ума. Вместо да гледам телевизия, по-добре е да се спусна по Амазонка с лодка и да позволя на племето хиваро да ми изсуши главата.

Недялко не се стърпя и  се обади:

– Какво е това племе?

– Живеят в джунглата и обичат да правят изсушени глави. Такъв обичай имат, – отговори Людмил.

– Шегуваш се, – не му повярва Недялко.

– След като обезглавят човек, правят разрез от темето назад чак до врата, – съвсем сериозно започна да обяснява Людмил.  – След това обелват врата, скалпа и лицето. Зашиват го като торбичка. Зашиват още очите и устните. Напълват го с камъни и го варят, докато се свие до размерите на бейзболна топка.

– И за какво са им тези изсушени глави? – попита уплашено Недялко.

– Окачват ги една до друга, – засмя се Людмил. – Представяш ли как се полюшват леко от вятъра.

– Боже Господи, – изстена Недялко.

– А сега си представи хората зазяпани в телевизионните екрани, – плесна с ръце Людмил. – Не ти ли приличат на онези изсъхнали черепи, които водени от вятъра се поклащат незаинтересовано и затъпяващо ….

Парижките катакомби наистина съществуват, както и необичайната канализационна система, каято е обозначена с табелки с имената на улиците. Макар че Париж приема милиони посетители годишно, много от тях не знаят за обширната система от тунели под града.
Официално ги наричат Les carriures de Paris, кариерите на Париж, но сред хората са известни като „катакомбите“ и са едно от чудесата на града. Стените от кости, впечатляващите мотиви от черепи са открити за посещения.
Те датират от XVIII век, когато всички трупове и кости в претъпканото гробище Cimetiure des Innocents – Гробището на младенците, били ексхумирани и преместени във варовиковите тунели и пещери.
Последвали още останки от други гробища и в момента се смята, че там долу има цели седем милиона скелети. Никой не знае кой е създал необикновената и изящна подредба на костите; може би някой работник е искал да направи монумент на мъртвите, които вече нямало да имат надгробни камъни, бележещи гробовете им.
Стените, изградени изцяло от човешки кости и много от тях украсени с шарки от черепи, са подобаващо зловещи и понякога се осветяват за драматичен ефект.
Римляните вероятно са били първите, които са започнали да копаят варовик от земята, за да построят Лутеция — най-ранното римско поселище на остров Сите. Там, където сега се издига катедралата „Нотр Дам“, някога е имало паметник на римския бог Юпитер. Някъде след X век в кариерите усилено се е копаел варовик, за да се издигнат градските стени и да се построят „Нотр Дам“ и дворецът „Лувър“. В течение на дълго време катакомбите са били използвани за контрабандистки складове и са давали подслон на много бездомници. В по-близкото минало, през Втората световна война, както германската армия, така и Френската съпротива са имали бази в тунелите. През нашия век катафликите, полицейската част, която патрулира под земята, са открили в дълбоките тунели нелегални художествени галерии и дори киносалон.
Официално катакомбите се наричат „Костницата на Денфер-Рошро“ и входът се намира точно срещу метростанцията „Денфер-Рошро“. Само малка част от тях е отворена за посещения, защото тунелите са несигурни, тесни, често се наводняват и са осеяни с дупки и шахти.