Камен приличаше на натежало буре. Снегът под мечешките му стъпки скриптеше.

Брат му Радой бе негова пълна противоположност. Мязаше на окастрен дъб. Той бе пристегнал цървулите си, в които бе прибрал опримчените си навуща със засукани в тях шаячни гащи. Когато минаваше през снега, сякаш прекосяваше река.

– Бате, – каза Радой, – този сняг ще даде сила на лозята. Хайде да удвоим родитбата, като ги отрежем на три четири очи.

– Не бива да ги пришпорваме, – Камен потупа по рамото брат си. – В противен случай през следващата година ще искат да си починат. Помниш ли какво ни казваше дядо Лозан? Лозето е като добиче, човек не трябва да му дава зор. Всичко трябва да е с мярка, да има за теб и за продан.

– Май, че си прав, – съгласи се Радой. – Ето ябълката айвания дето расте на двора е от семка и расте на воля, но една година ако даде плод, на другата може и да няма.

– Това дърво само се нагажда, – поясни Камен. – Тъй едно време са се приспособявали дивите лози в гората. Растение ли е или животно, оставено само на себе си, подивява. Добрия стопанин знае какво да окастри или прибави към него, за да го опитоми. За всичко трябва да има мярка.

Днес бе празника на лозаря. Празник, който не се тачеше другаде така. Камен от време на време потупваше с извития си нож широките си гащи. Радой пък преместваше своя малък сърп от ръка на ръка, като наместваше презрамките на тежката си чанта.

Двамата братя вървяха и мълчаха.

Камен машинално поглаждаше мустаците си, а Радой обираше от голобрадото си лице зиморничавия хлад. И двамата с нетърпение очакваха веселбата на площада, където въпреки студа щяха да се вият буйни хора.

Млад монах вървял по пътя, бързайки да стигне до манастира си преди залез слънце. В едно село срещнал жена, която държала коза, вързана с въже.

– Моите деца седят гладни,- обърнала се жената към него. – Помогни ми да заколя козата. Аз съм вдовица и няма кой да се погрижи за нас.

– Забранено ми е да убивам животни, – обяснил монахът и си тръгнал.

Изведнъж чул признанието на жената:

– Отдавна те познавам. И всеки път, когато преминаваш през нашето село, аз ти се възхищавах, като те гледах през прозореца. Молбата ми да заколиш тази коза е само повод, да се запозная с теб.

Монахът я погледал изненадано.

– Аз съм млада и красива жена, желая някой да ме гали и люби, – добавила жената. – Моля те прекарай с мен една нощ, а сутринта продължи по своя път.

– Не мога да прекарам нощта с теб, – казал монаха.

Когато чула тези думи, жената закрила с ръце лицето си и заплакала. След това извадила от чантата си бутилка вино и му предложила:

– Да пийнем по едно поне.

Монахът почувствал, че трудно ще може да откаже трети път, гърлото му било пресъхнало и той пийнал малка глътка …..

На сутринта, отваряйки очи, монахът се намерил в леглото със същата жена.

На печката в голям котел се варило козе месо, а на масата стояла празна бутилка от вино.

В началото на повярването Таня си мислеше, че Бог живее само в църква. Там имаше много хора, които се обличаха хубаво и се отнасяха с внимание един към друг. И според нея Бог ги наблюдаваше специално само в неделя.

По-късно, когато осъзна, че Господ е навсякъде, че Той обитава в тези, които са го приели в сърцето си и че Бог е винаги с нас и ни наблюдава, стана много по-щастлива.

Когато човек осъзнае, че Господ се интересува от него постоянно, всеки ден, той е истински щастлив.

Бог вижда сърцата ни и знае дори мислите ни, които са скрити за останалите хора.

Радва се, когато правим тайно добри дела, без да очакваме нещо в замяна. Например, да помогнем на възрастният ни съсед, който е напазарувал и носи тежка чанта. Да нахраним някой, който живее на улицата…..

Щастливи сме, че Бог не се намира на определен адрес и че не идва при нас само в определен ден от седмицата.

А ние търсим ли го всеки ден или само, когато сме в нужда?

Първия патент за чанта с колела бил издаден през 1972 г.

Идеята за тази комбинация дошла в главата на Бернард Седоу, вицепрезидент на фирма за производство на чанти в Масачузет.

В неговият вариант продуктът е бил снабден с четири колела и можел да се дърпа чрез кожена лента.

Едва през 1987 г. пилотът Робърт Плат изобретил и патентовал обичайната чанта, която знаем, с прибираща се дръжка.

Учените са заявили, че смартфон лежащ близо до човека, му отвличат вниманието и снижава познавателните му способности, дори и да е изключен.

Изследователите са провели експеримент, в хода на който участниците трябвало да изпълнят задача, за която се изисква висока концентрация.

Всеки от участващите трябвало да постави смартфона си: на безвучен режим, да го премести в другата стая, да го сложи в джоба или чантата си.

Най-добре със задачата са се справили тези, чийто смартфони се намирали в другата стая.

Според учените, присъствието на смартфон до човека му отвлича вниманието и намалява познавателните му способности. Те са уверени, че част от умствените усилия на човека са насочени към следенето на смартфона. А това гарантира по-малко умствени усилия необходими за изпълнението на задачата.