В малката група на едно неделно училище разглеждат темата „Ние сме християни!“

В края на урока учителката пита децата:

– Ние вярваме в Исус Христос и ходим на църква. И как се наричаме?

Едно момченце радостно отговорило:

– Църквяни.

През четвърти век християнството било проповядвано в Египет.

Един млад човек, който току що бил приел Господа за свой Спасител, потърсил известният Макарий. Когато го открил го попитал:

– Какво означава да си мъртъв и погребан с Христос?

– Сине мой, – отговорил Макарий, – спомняш ли си нашият добър брат, който скоро почина и го погребахме? Иди на гроба му и му кажи всичките лоши неща, които си чул за него. Кажи му, че ние се радваме, че той е умря. Благодарни сме, че сме се избавили от него. Иди кажи всичко това и чуй какво ще ти отговори той.

Младежът отишъл и направил така, както му било поръчано и се върнал.

– Какво каза нашият брат? – попитал Макарий

– Какво може да каже, нали е мъртъв.

– Иди, сине мой, пак и му кажи всичко хубаво, което си чул за него. Колко свят е бил. Каква голяма работа е свършил за църквата и как тя е зависела от него. След това ела и ми кажи, какво ти е отговорил братът.

Младежът отишъл и казал много добри неща и похвали за мъртвия. След това се върнал и казал на Макарий:

– Той нищо не отговаря. Мъртъв е и погребан.

– Сега ти вече знаеш, сине мой, какво означава да бъдеш умрял с Христа. Похвалата и обвиненията са еднакво безсмислени за този, който е умрял и погребан с Христос.

„Христос, като биде възкресен от мъртвите, не умира вече; смъртта няма вече власт над Него. Защото, смъртта, с която умря, Той умря за греха веднъж завинаги; а животът, който живее, живее го за Бога. Така и вие считайте себе си за мъртви към греха, а живи към Бога в Христа Исуса“.

Германците настъпваха към Москва. Три момчета между 10 и 12 години Борис, Михаил и Сергей тръгнаха надвечер за дърва.

Много скоро започна да се стъмва и децата разбраха, че са се заблудили. Вървяха дълго. Бяха изплашени и не виждаха никакъв изход.

Борис си спомни, какво го бяха учили в къщи да прави, когато изпадне в беда и предложи:

– Хайде да се помолим.

Момчетата се погледнаха притеснено. Сергей се обърна към Михаил и каза:

– Мишо, по-добре ти се помоли. Ти умееш да правиш това по-добре от нас..

Михаил наведе глава и беззвучно започна да се моли. Другите две момчета виждаха само как той мърда устни.

Пак тръгнаха да търсят път, но не го намираха.

Изведнъж забелязаха, че през клоните на тъмната гора мига малка светлинка.

– Навярно е пазачът или лесничея, – предположи Борис.

Момчетата тръгнаха по-уверено към светлината. Стигнаха до малка полянка. На нея видяха поп. В дясната си ръка държеше кръст, а в лявата размахваше кадилница.

Момчетата пак бяха обзети от страх, но малко по-различен от преживяният преди това.

Михаил стоеше между Сергей и Борис, който го ръчкаха и настойчиво го молеха:

– Моли се, моли се …..хайде, какво чакаш….

Когато Михаил започна да се моли, попът ги прекръсти. И тогава те видяха светъл път и затичаха по него.

Когато излязоха от гората и вървяха вече по позната поляна, разбраха, че не е имало никакъв път. Те бяха вървели по път от светлина.

Когато наближиха домовете си, Борис предложи:

– Нека утре рано сутринта да отидем на църква.

Другите само кимнаха в знак на съгласие.

Децата разказаха на възрастните, какво им се бе случило. Тогава хората разбраха, че преподобния се е молил за града им.

Тези, който бяха решили да се евакуират, останаха. Те бяха се успокоили, че техния град се намира под небесна защита.

Таня бе млада изкуствоведка. В последно време се заинтересува от иконите, като изкуство и започна да ги събира. Бе станала много вманиачена на тази тема. Ровеше, търсеше и изследваше, но усещаше, че нещо не ѝ достига, за да разбере нещата.

Познати и приятели се учудваха на новото и увлечение и често я питаха:

– Ти да не си станала вярваща?

Тя ги изглеждаше свирепо и троснато отговаряше:

– Не, не съм вярваща.

В душата си негодуваше от такива обвинения.

„Какво знаеха те изобщо за изкуството, – мислеше си Таня. – Кога ще прозрат, че църковната иконопис е вид изкуство“.

След няколко месеца се озова в психиатрична болница. Дълго бе в безсъзнание, а когато дойде на себе си, я чуха да казва:

– Господи, имали те? Кажи ми, имали те?

Мяташе се и се вглеждаше отчаяно в тавана.

До нея медицинската сестра Надя наблюдаваше агонията на Таня. Тя не знаеше как да ѝ помогне, но в себе си реши:

– Щом изляза от болницата, – си каза Надя, – ще отида в някоя църква и всичко ще разбера.

Църковния разкол се дължи на гордост. Но по какъв признак хората се делят на „свети“ и „не свети“, подлежащи на изхвърляне?

Може ли някой да види вътре в нас пороците ни като гордост, злоба, лицемерие, неверие, студенина? Някой може ли да ни направи нравствено химичен анализ?

Ние твърдим, че за бъдем в Църквата Христова, трябва да сме свети.

Но кой може да знае сега, кои са в нея и кои не?

Затова и Господ ни е заръчал: „Не скубете плевелите, за да не изскубете с тях и житото“.

Аз, ти и всички останали сме били плевели, но в даден момент ставаме пшеница.

Представете си, влиза девойка в храма с дълбоко деколте, къса пола, гримирана …. Наоколо започват сплетни и одумвания. Какъв ще бъде резултата за това момиче, зависи от това как ще я посрещнем

Спомням си, че един свещеник споделяше, че дъщеря му е станала атеистка, благодарения на тези клюки и злословия край нея.

Много момичета от света са срещнали Бога, защото е имало кой да ги подкрепи, но и много са напуснали църквата, защото са ги заклеймили преждевременно за „плевели“.