Това бе един малък град. Той имаше своите особености, не само в начина на изграждане на сградите, но и в общението между самите хора.

Повечето смятаха, че в него не се случва нищо интересно, но дали бе наистина така?

Мълвата за поредния скандал и препирня се разпространяваше мълниеносно. Коментарите не бяха единодушни, всеки имаше своето „за“ или „против“ подплатено със солидни аргументи.

Сашо Мерака, така го знаеха всички, бе истински предприемач. Той успяваше от нищо да направи нещо. Така бе натрупал доста капитал.

Един ден Сашо реши:

– Ще отворя бар в нашия град.

Градът се нуждаеше от малко разнообразие и всички приветстваха начинанието, особено мъжете.

Но Сашо избра неподходяща улица, на която да изгради своя обект.

Нима всички улици не са еднакво достъпни за такава цел? Не, разбира се! На тази улица се намираше местната църква.

Църковното ръководство не бе съгласно с това начинание и на всяко богослужение пастирът приканваше християните:

– Молете се, Бог да вразуми този незнаещ какво прави бизнесмен ….

И все пак барът бе построен.

Един ден преди откриването му се разрази силна буря. Светкавица удари зданието на бара и той изгоря целия.

Членовете на църквата се зарадваха, но това не бе задълго.

Сашо се закани:

– Няма да оставя нещата така. Ще си получите заслуженото.

Той призова църковното настоятелство на съд и поиска обезщетение за нанесените му щети.

На делото Сашо размахваше ръце и гневно крещеше:

– Те с техните молитви, предизвикаха, бурята и светкавицата, която унищожи бара ми. Трябва незабавно да заплатят щетите ми.

Пастирят на църквата обясняваше:

– Да ние не искахме на нашата улица този бар, но какво можем да направим, ние сме хора. Не можем да контролираме нито бурята, нито къде да падне светкавица …..

Съдията изслуша внимателно и двете страни и отбеляза:

– Още не знам каква присъда да дам, но от това, което представиха обвинителят и обвиняемите стигнах до извода, че собственикът на бара вярва в силата на молитвата, а хората от църквата със своя пастир, странно защо, не вярват в това…..

Петър стоеше в страничния кораб на църквата. Горяха няколко свещи, две бяха запалени от него без причина. Тук познаваше всички, но само по физиономия. Той често идваше в тази църква.

Погледна свещите и се опита да разсъждава на ум:

„Да постъпиш правилно и да направиш така, както е най-добре, често са две напълно различни неща. Независимо от всичко, аз не исках да ги нараня“.

Един възрастен мъж мина покрай него и му кимна, но той не му обърна внимание. В църквата Петър не намери мир и покой. Това го натъжи. Чувстваше се ощетен.

Огромната двойна врата на предверието се отвори и от нея се появи свещеникът. Петър вдигна глава. Този мъж му бе познат, но не знаеше името му.

В тази църква бе виждал само двама свещеника. Единият млад, висок, с тъмни очи. в който се четеше фанатичен пламък и този, който щеше да отслужи литургията дребен на ръст с дълга бяла брада.

Макар, че Петър не бе разговарял нито веднъж с него, той повече му допадаше, защото имаше приветливо лице. Гласът му бе дълбок и плътен.

Петър видя как свещеникът се прекръсти, падна на колене, опря чело в пода и започна да се моли. Това бе акт на смирение и преклонение пред Бога.

Петър му завидя не само на него, но и на всички богомолци, които идваха в църквата, защото те имаха нещо повече от него – спокойствие и сила.

Църквата бе живот, любов и безопасност, отвън нея бе мрак, мястото от където той идваше и се почувства фалшив и засрамен.

Свещеникът се усмихна. Той говореше нежно, все едно разговаряше с жив човек на улицата. Понеже гласът му бе тих, Петър не можа да долови думите му.

Изведнъж поиска да докосне този мъж, който така непринудено говореше с Бога. Изправи се и разтвори ръце. Когато ги повдигна нагоре усети, че се разтрепериха.

Имаше чувство, че ако свещеника се обърне и го погледне, ще прозре болката му. Толкова много му се искаше да усети ръката му върху главата си и да му изповяда всичко, което бе натежало в сърцето му.

„Той ще ме изслуша – помисли си Петър – и всичко ще се поправи“.

– Отче помогни ми!

Но свещеникът не го чу, защото Петър не произнесе тези думи, които толкова копнееше да каже.

Сам, безмълвен и недостоен Петър седна за свещите и погледна към Божественото, но видя само една огнена завеса.

Колко малко трябваше да направи, но не се реши и остана с болката и мъката на извършеното, които силно го гнетяха.

Милена скоро бе започнала да посещава църква. Когато се роди първото ѝ дете, тя го взе на ръце и каза:

– От ранно детство ще те възпитам, рожбо моя, в учение и наставление Господне.

Всяка вечер, когато приготвяше бебето за нощта, Милена коленичеше и държейки с двете си ръце ръчичките на малкото, се молеше:

– Господи, знам, че обичаш децата и ще запазиш и благословиш рожбата ми.

Когато детето укрепна, тя доближаваше бузата си до тази на дъщеря си. Държейки я за ръце, тя се молеше.

След известно време малкото момиченце се разболя много тежко. Майката и докторът положиха всички усилия, за да запазят живота на детето.

Лекарят се опита да успокои майката и да ѝ вдъхне надежда:

– Мисля, че опасността е минала и ако детето сега заспи, то организмът му  ще направи всичко останало.

Очите на детето като, че искаха нещо. То протягаше ръце напред.

Милена се наклони към него и попита:

– Какво искаш, мъничката ми?

Изведнъж и двете ръце на момиченцето се оказаха в тези на майка му. То приближи глава до бузата на майка си и затвори очи.

За миг настъпи тишина. Милена разбра дъщеря си, но си помисли:

„Неудобно е да се моля пред доктора“.

Но очите на детето се отвориха отново, Ръцете му още по-здраво хванаха ръцете на Милена. Оживен опит за говор от страна на детето наруши мълчанието.

– То като че ли иска нещо, – каза докторът, – вие знаете ли какво?

Тогава майката коленичи и изрече кратка молитва. Детето веднага заспа.

В очите на лекарят се появиха сълзи. Той положи ръка на главата на Милена и каза:

– Бих искал всяко дете да расте, както вашето.

Това изобщо не трябваше да се случва. Владо нервничеше и обикаляше около компютъра си. Екранът на лаптопа му  бе потъмнял. При определена светлина и наклон отзад се виждаше нещо, но нищо не можеше да се прочете, нито пък да се види ясен образ.

Всичко стана за секунди. Червени линии започнаха да се появяват по екрана, не бяха чести, но смутиха Владо. Той изключи захранването от мрежата и остана само на батерия, но това не помогна, линиите отново се появяваха…… докато накрая екрана потъмня.

Беше вечер и нямаше от къде да търси помощ. Това още повече обезкуражи Владо.

– Е, утре ще видя какво мога да направя, – каза си той и неудовлетворен легна в кревата.

Следващия ден не бе обнадеждаващ за ситуацията.

– Вероятно е изгоряло осветлението на предния екран, – каза му Слави, който поправяше компютри. – Лампичките са малко нестандартни и трябва да се приспособи някоя за случая, но може и да не се намери такава, защото лаптопа ти е стар модел.

– Е, какво, – възнегодува Владо, – нов ли да си купувам? Сегашните са още по-скъпи, а гаранция колко ще работят няма.

– Можеш да си потърсиш монитор и да го включиш към компютъра си, – посъветва го Слави. – Старите лаптопи имат извод за кабел към такъв.

Владо не разполагаше с монитор, а и скоро не можеше да си набави такъв.

– Какво ще правя? – натъжи се Владо. – Как ще чатя с приятелите си. Не мога да слушам музика или да гледам филми по свой избор. Дори едни новини не мога да прегледам…. А проектът , който започнах с Весо, ….. пълна изолация.

Дните следваха един след друг, а възможност да се снабди поне с монитор нямаше никаква.

Владо посещаваше редовно близката църква в неделя, срещаше се с младежите там, беседваше върху Словото и се молеше с тях.

Ситуацията, в която бе изпаднал го бе обезсърчила и нямаше желание нито за молитва, нито за Божието Слово. Беше ядосан на всичко и на всички.

Започна да роптае и да се пита:

– Господи, защо стана така? Какво искаш от мен? Нали с този компютър благовествах и вършех работа за Теб?

Владо се чувстваше изолиран и ненужен.

Една вече обременен от тежки мисли се унесе и заспа.

И засънува. Ръката му се протягаше към нещо бяло, но не можеше да го стигне, защото безброй паяци, стоножки и всякакви насекоми го обсебваха.

Владо се стресна и се събуди. Целия бе облян в пот. Пълчищата от насекоми все още ясно виждаше в съзнанието си.

– Какъв ужас! Какво беше това?

Изведнъж мисълта му се проясни и той разбра.

– Явно много неща ме отделят от Бога и Неговата истина. Да, осъзнавам, че компютърът бе застанал между мен и Него. Нуждая се от промяна ….

На другия ден Нестор го попита:

– Имам един излишен монитор, не знам какво да го правя. Случайно да ти е нужен такъв.

Владо се усмихна и кимна с глава. Той вече знаеше, кой е подредил нещата така ……

Валери скоро бе предал сърцето си на Исус. Стана ревностен християнин.

Четеше редовно Библията си. Ходеше редовно на богослуженията в църквата и редовно се молеше.

Веднъж му бяха нужни повече пари и ето как Валери се помили на Бога:

– Господи, дай колкото можеше.