Всички отдавна спяха, но Мартин още се въртеше в кревата. Странно защо, но сънят бягаше от очите му.

Мартин се загледа през отворения прозорец. А там луната ведро му се усмихваше. Тя бе изпълнила със светлина целия си диск.

Изведнъж Мартин се озова на един пазарен площад. На една издигната платформа стоеше проповедник, облечен като свещеник.

Мартин се заслуша. Той остана изненадан.

– Никой до сега не съм чувал така да проповядва в църквата, – каза си той. – Каква дълбочина и проницателност само!? Трябва да приближа и да го видя по-отблизо. Предполагам, че лицето му е одухотворено. Самият Свети Дух говори чрез него.

И Мартин започна бавно да си пробиват път сред тълпата, за да достигне до проповедника. Въпреки усилията си той бе изтласкан зад издигнатата платформа и виждаше само гърбът на говорителят.

Внезапно Мартин изтръпна от ужас. Под дрехата на свещеника той забеляза да се мята опашка.

Мартин не повярва на очите си. Той разбута тълпата, стигна до проповедника и му извика:

– Ти си дяволът.

Проповядващия се усмихна и спокойно отговори:

– Да, аз съм дяволът.

– Ти, който си паднал ангел, – започна настървено Мартин, – враг на Бога, баща на лъжата, как можеш така задълбочено и проникновено да проповядваш Истината?

– Това не е толкова трудно, – отговори проповедникът – защото аз много по-добре от вас Я зная, но виж да се живее според Нея, това е съвсем друга работа.

Мартин трепна  и седна в леглото си. Това, което видя го изуми.

– Ние не само трябва да проповядваме Истината, но и да живеем според Нея, – каза си Мартин. – В противен случай се превръщаме в най-страшните и опасни измамници.

Марта се молеше за съпруга си в продължение на 25 години. Тодор бе непоправим алкохолик. Той имаше много лоши навици. Ако хората го разгневяха ги изхвърляше надолу по стълбите на дом си.

Но Марта се молеше и вярваше, че съпругът ѝ няма да остане такъв. Когато я питаха:

– Защо не се разведеш с него? Чудно е как го понасяш. От най-малкото се пали, може и човек да убие.

– Няма да го напусна, – отговаряше смело Марта, – защото знам, че един ден той ще бъде спасен.

Една вечер най-големият му син Мирослав се прибра от колежа. Завари баща си с бутилка и чаша на масата.

– Татко, – с болка промълви Мирослав, – страхувам се, че няма да бъдеш със майка, мен и сестра ми в рая. Много ще ни липсваш.

Тодор погледна сина си, остави чашата, която се бе приготвил да поднесе към устата си и с насмешка попита:

– Ти се тревожиш за мен?

Мирослав само поклати глава и я наведе надолу, за да не види баща му избликналите сълзи.

– Хайде да отидем в банята и там да направим споразумение с Бога, – предложи Тодор.

Младежът изненадано погледна баща си но го последва в банята.

Там двамата застанаха на колене. И Тодор се помоли:

– Господи, прости ми и спаси душата ми въпреки всичкото зло, което съм извършил….

Докато викаше към Бога, по лицето му се стичаха сълзи.

От тази вечер Тодор се промени. Той изля в мивката скъпите алкохолни напитки, които съхраняваше в специалния си шкаф. Вместо любимото си уиски пиеше кока кола.

Започна с жена си да посещава местната църква, а по време на обедната си почивка вадеше подарената му от свещеника Библия. Четеше я внимателно и си правеше бележки върху прочетеното.

Бе позахладняло. Хората си отдъхнаха от жегите. Дъждът ромолеше по листата. Дани и Симеон седяха в стаята тихо и мълчаха.

Дани наруши тишината и попита:

– Чичо Симеоне, ти не пушиш ли?

– Не, – засмя се той. – В десети клас опитах един два пъти, но слава Богу, не продължих. Дори в казармата бях единствения, който не пушеше.

– А аз пушех, – плесна с длан коляното си Дани. – Искаш ли да ти разкажа как ги отказах?

Симеон се вгледа внимателно младежа и само кимна с глава в знак на съгласие.

– Още от 10 години ги пропуших. Криехме се с приятелите в тоалетната и …. В казармата бях един от най-страстните пушачи. Останех ли без цигари, бях готов да пребия някого.

На лицето на Симеон се прокрадна лека усмивка, но той нищо не каза.

– Един ден минавах край нашата църква и срещнах дядо Васил. Заговорихме се и седнахме на пейката под големия бор. Аз извадих една цигара и запуших. Забелязах, че старецът се наведе и започна да се моли тихо. Изведнъж вдигна глава и ми каза: „Откажи се от пушенето“.

Дани въздъхна дълбоко при спомена и продължи:

– „Оставете ме“, му извиках аз. Това не е ваша работа. „Добре, добре“, – примирено каза дядо Васил, но продължи да се моли. Няколко пъти вдигаше глава и ме приканваше: „Откажи се пушенето“. Бях непреклонен. Накрая се ядосах, станах и си тръгнах.

– И? – любопитно го изгледа Симеон.

– Прибрах се в къщи, седнах на масата и извадих цигара да запаля. Изведнъж чувам глас: „Откажи се от пушенето“.

– Да не те е последвал старецът у дома? – изненадано попита Симеон.

– Огледах се, в стаята нямаше никого. И това ми се случваше всеки път, когато палех цигара. Майка ми викаше постоянно: „Трябва да отидеш на психиатър“.

– И какво ти каза той?

– Никъде не отидох, но реших за един месец да спра пушенето.

– Успя ли?

– Да, но когато отново реших да запаля, пак чух същия глас: „Откажи се от пушенето“…… И се отказах.

– И какво повече не ти ли е досаждал?

– Не. Просто не съм му давал повод, – усмихна се Дани.

Облаците отново се скупчваха и мръщеха сивите си лица. Бурята се надигаше и навярно пак щеше да вали изобилно.

Вадим се бе облегнал на прозореца и тъжно съзерцаваше обстановката навън.

– Защо точно на мен? Толкова се стараех да не се тревожа и да избягвам всякакви стресови ситуации, но уви… – изпъшкаше притеснено той.

И как няма да се измъчва и тормози?! Предстоеше му сериозна операция на сърцето. Беше страшно дори само като си го помисли.

Дойде и денят. С безпокойство и тревога тръгна към болницата, но когато стигна там, реши:

– Каквото и да става няма да се предавам. Напук ще се усмихвам и веселя.

Преди да влезе в операционната Вадим реши да се пошегува с хирурга:

– Вие възнамерявате да убиете лошите клетки в сърцето ми? – попита той медика.

– Това е моя план, – отговори напълно сериозно хирурга.

– А можете ли да бръкнете малко по-надолу и да убиете моята алчност, егоизъм, чувството за превъзходство и вината ми за много неща, събития и спрямо някои хора?

Хирурга се засмя:

– Съжалявам това не е в моята компетентност. Не за това ми плаща. Може би за това трябва да се обърнете към някоя църква и да поговорите там с някой свещеник.

– Сам човек не може да се промени нещата, – въздъхна тежко Вадим.

– Може да сте се надявали, че при вас изменения няма да настъпят, говоря за здравето на тялото ви, – уточни хирургът, – но грижите, неприятностите, обидите …… не прощават. – Една малка конвулсия и главоболията започват.

Божията благодат, която носи спасение, се явява навреме за всеки човек. Просто трябва да се събудим и да я приемем.

Борис бе пианиаст. Той обучаваше млади таланти на своето виртуозно изкуство. Бе печелил не веднъж награди на наши и международни конкурси със своите изпълнения.

На всяко богослужение в църквата, Борис сядаше зад пианото и свиреше. Изливането на християнска музика изпод ръцете му, вдъхновяваше дошлите в църквата по-искрено и чисто да се покланят на Бога.

Но тази година се случи изключително трудна за Борис. Без особено предупреждение, здравето му се влоши и той сериозно се разболя. Първоначално си казваше:

– Това е само една безобидна настинка, която скоро ще премине.

В крайна сметка Борис вече не можеше да ходи и започна да се придвижва с инвалидна количка. Той продължи да свири в църквата и да преподава уроци, докато ръцете му спряха да сътрудничат с мозъка му.

Молитвите за него не спряха. Хората просто се молеха за чудо.

Пастирът на църквата бе срещнал сина на пианиста и му бе казал:

– Не губете надежда! Не спираме да се молим за баща ти, всички се надяваме на чудо.

Борис бе станал неадекватен. Започна да не познава хората.

Една сутрин телефонът на пастира на църквата звънеше настойчиво. Когато вдигна слушалката, се чу бодър глас:

– Пастире, обажда се пианистът на църквата.

Това бе доста впечатляващо. Борис бе намерил номера на телефонана свещенослужителя и говореше като с познат човек.

Въпреки, че имаше малък напредък, молитвите за пианиста продължиха.

Един ден приятели от църквата посетиха Борис. Той вече ставаше от количката. Обсъждаше съвсем адекватно положението си. Дори седна пред пианото и им направи малък концерт от добре познати песни.

Това бяха най-сладките звуци. Най-мелодичните тонове на невероятната Божия благодат.