Семейство било на екскурзия в Италия. Обикаляло  в старинната част на един град. Минавайки край една църква петгодишната дъщеричка дръпнала майка си за ръкава и попитала шепнешком:
– Мамо, а какво е това здание?
– Това е църква, тук живее Бог.
– Но ти ми каза, че Бог живее на небето ….
– Нали знаеш, че Бог е навсякъде? Разбираш ли какво искам да ти кажа?
Детето изненадано я погледнало в очите. Майката се опитала по друг начин да обясни на детето това, което било непонятно за него.
След десетият опит на майката, детските очи светнали и детето пояснило:
– А, разбрах! Бог живее на небето, а тук идва на работа…..

Слънцето жареше върховете на дърветата, а ние скрити в техните сенки вървяхме нагоре. Неусетно стигнахме една малка църква. В нея се вливаше внушителен поток от вярващи. Повечето бяха труженици на полето и предприятията със семействата си.

Въпреки мърморенето на някои от спътниците ми, че произнесената в църквата проповед е недодялана и бездушна, на мен ми подейства невероятно освежаващо.

Тук нямаше помен от престорено смирение. Богомолците изпълняваха своята част, като огласяваха с гласовете си малкото пространство в прослава на Бога. Те не издевателстваха над благородното и величаво звучение на псалмите и литургията, а бяха съпричастни към това, което вършеха.

Тук хората се молеха искрено, четяха се откъси от Словото, но най-хубавото беше, че цялата проповед звучеше свободно, а не се четеше със забит поглед в нея.

И с учудване открих, че си повтарям думите на Яков: „Истина е, че Господ присъства на това място! Това не е нищо друго освен Божий дом и това е врата към небето!“

Днес град Трир се намира на мястото на бившата Западна Римска империя, където има голямо количество древни обекти.
Перлата на съвременния град Трир е така наречената Черната порта, която се смята за най-голямата запазена антична порта в света. Тя е построена през 180 г, като част от крепосната стена на града и дълго време е служила като пропусквателен пункт за прииждащите в града.
Името си Черната врата е получила заради светлите блокове джербил, от които е напрвена, но са потъмнели от дъжда и ветровете.
Интересен е фактът, че такива блокове древните майстори изкустно изпилявали с пили от бронз, а после с помощта на лебетка, цялата маса достигаща шест тона, се закрепвала за стената с метални скоби.
Причината портата да е доста добре запазена и до днес, за разлика от много паметници от древността е, че в една от кулите на портата за известно време е живял монахът Симеон Трирсий от Гърция, който по-късно е канонизиран.
След смъртта му, портата е била частично преустроена в църквата.
През 1804 г. по заповед на Наполеон всички по-късни надстройка били отстранени, така била върната първоначалната форма на вратата.

В Рим можете да посетите в действителност необичаен музей. Той е разположен в църква, където се съхранява доста необичайна колекция.
Отпечатъци, снимки, книги и ръкописи, които свидетелстват за следите, оставени от душите в Чистилището, които желаят да се върнат в живота или да прекрачат прага на забравата.
Колекцията започва своето начало през 1897 г., когато отец Жуе, след пожара в параклиса на църквата, видял на стената изображение на страдащо лице. Свещеникът бил убеден, че тази душа е починала. Тя се намирала в Чистилището и иска да влезе в контакт с живите.
Оттогава той започнал да събира разлини доказателства за страдащи души в Чистилището при своите пътувания в Италия и Европа.
Това място, където е разположен музея има репутация на прокълнато място.
Музейят е отворен за посещения на всеки желаещ, но чесно казано не бих се съгласила да вляза в него.
Страното е, че свещеник се е нагърбил с тези мистификации, а и самият музей е разположен в църква.

Свещеник от църква малък град се славел със своето благочестие и порядъчен живот. Той старателно изпълнявал задълженията си. Живеел тихо и спокойно. Редовно извършвал богослужения два пъти седмично и по два часа през седмицата се отбивал в местното благотворително общество.
Един ден той изчезнал. Нямало го и в дома му. Разтревожени хората го търсели навсякъде, но резултат нямало.
Минал месец. Една вечер го видели да седи в клуба на местното благотворително общество и спокойно да пие кафе.
– Отче, къде бяхте през всичкото това време? – попитали го изумени енориаршите му.
– В затвора? – спокойно казал той.
– Как може да се случи такова нещо с вас? – недоумявли всички.
– Много просто, – отговорил свещеникът. – Преди един месец тръгнах да отида при архиепископа, а когато се връщах, докато чаках влака реших да разгледам витрините на магазинчетат наоколо и се увлякох. Но имах много време и умирах от скука. И тогава ми хрумна една идея. Всичкото това време можеше да премине в молитва за погиващите и нещастните. И това време го бях пропилял, а колко много хора погиват …. В това време на перона полицай водеше млада жена. Тя ме посочи с пръст и възкликна: „За всичко той е виновен!“ Сърцето ми се изпълни с мъка и разкаяние. Аз се съгласих с нея и признах, че тя е права.