Когато се събудеше сутрин Кремена изпиваше първата си чаша кафе. Чувстваше се невероятно.

В десет сутринта изпиваше втората чаша кафе. Този път имаше известно оживление, но не толкова, колкото преди.

Следобед, когато децата си лягаха да подремнат, тя изпиваше третата си чаша кафе, но този път нямаше оживление.

– Какво става? – питаше се Кремена. – Нима тялото ми свикна с кафето? Всяка чаша кафе доставя все по-малко и по-малко всеки път.

Кремена се замисли и стигна до следния извод:

– Същото е и с щастието. Всичко, което ни дава оживление от щастие, става все по-малко и по-малко следващия път. Може да е нова кола, нов тоалет или нов приятел. Каквото и да е, свикнали сме с него. Ето защо това, от което се нуждаем, не е щастие, а цел.

Тя въздъхна дълбоко:

– Ще бъдем удовлетворени само ако знаем защо сме тук на тази земя.

За да знаем защо сме тук, трябва да познаваме Бога, който ни е поставил на земята. И това е смисълът на предназначението. То никога не изчезва.

Те бяха само двама старци, срещнали се случайно в парка – Павлин и Стоян.

Срещите им зачестиха. Имаха много общи теми, от които и двамата се интересуваха.

Днес разговорът им бе оживен. Нека се приближим и да чуем за какво си говорят.

– Една от най-трудните части на стареенето е да приемем това, което вече не можем да правим, – въздъхна Стоян.

– Какво толкова? – усмихна се Павлин. – Тялото забавя действията си. Енергията ни избледнява. Някои неща, на който сме се радвали като спонтанни пътувания, физическа сила или дори сексуална интимност, могат да са ограничени или напълно изчезват.

– Някои се борят с това, – погледа на Стоян се зарея в далечината.

– Други пък скърбят, – поклати леко глава Павлин.

– Мнозина се опитват да се държат за версия на живот, която просто не се връща, – добави Стоян.

– Но какво ще стане, ако стареенето не е нещо, на което да се съпротивляваме, а нещо, което да прегърнем? – повдигна вежди Павлин.

– Има време за всяко нещо, – Стоян леко се приведе напред.

– Време е да се освободим от младостта и определени мечти, – Павлин потупа приятелят си по рамото. – Това, че тялото не може да прави това, което е правило, не е наказание.

– Упадъкът на тялото е сигнал, че вече се приближаваме към вечността, – уточни Стоян. – С напредване на възрастта ние осъзнаваме колко малко всъщност предлага този свят в сравнение с това, което предстои.

– Глупаво е да се вкопчиш в младостта, – подсмихна се Павлин. – Това е все едно да държиш пясък, който се изплъзва между пръстите ти и това не зависи от силата, с която го стискаме.

– Нека да отворим ръце, – лицето на Стоян засия. – Бог е способен да вложи в тях нещо много по-добро: вечна цел. Дълбок мир и вяра, насочена към бъдещето.

– Трябва да признаем сезона, в който се намираме, а не да се преструваме, че още сме в предишния, – поклати глава Павлин. – Защо трябва да скърбим за това, което не може да бъде върнато?

– Така е, – съгласи се Стоян. – По-добре да се радваме на това, което не можем да загубим: мястото в Божието семейство и вечното бъдеще с Господа.

Крум отбеляза:

– Когато се изкачваме на планината, осъзнаваме две конкуриращи се сили: закона за гравитацията и закона за фотосинтезата.

– Изкачването е по-трудно, защото тежестта на нашата маса е постоянно придърпвана надолу от гравитацията. За щастие, Бог е създал и закона за фотосинтезата, който кара всички живи същества да се стремят към слънцето, – добави Слави.

– Забележи, – Крум вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – Ако фотосинтезата не беше по-мощна от гравитацията, всичко щеше да се срути под собствената си тежест. Нямаше да имаме храна за ядене и животът щеше да престане да съществува.

– Как мислиш, защо дърветата, тревата и растителността не са сплескани от закона за гравитацията? – попита Слави.

– Защото фотосинтезата е по-силна! – бързо отговори Крум. – Дърветата и цветята се покланят на Бога, докато се издигат все по-високо всеки ден. Минералите, водата и хранителните вещества от почвата са създадени с една цел, да им се даде повече маса, за да достигнат до слънцето.

– Като се замисля, това ми звучи невероятно, – повдигна вежди Слави.

– Всичко, което Бог е създал, се стремя към Светлината, – широка усмивка се разля по лицето на Крум.

– Това е невероятно! – възкликна за втори път Слави. – Въпреки силата на гравитацията, която ме дърпа надолу, въпреки болката, смъртта и агонията, които съм преживял по време на изкачването, аз се радвам на закона, действащ в мен, който ме дърпа нагоре, все по-високо и по-високо. Против волята ми. Против тежестта ми. Против собствената ми преценка. Против здравия ми разум. Има висш закон, който ме дърпа нагоре.

– Всяка скала, която изкачваме, ни позволява да погледнем назад с удивление и поклонение. Всяко плато, което оставяме зад гърба си, ни кара да паднем по лице и да благодарим на Бог за Неговото слово. Когато се изкачваме, ние стоим на изпитана истина и не можем да не ѝ се радваме, – обобщи тържествено Крум.

Виктор на двадесет и пет години напусна публичното счетоводство и реши да създаде собствен бизнес.

Така се появи неговата агенция за даване под наем на употребявани автомобили.
Единствената му цел бе да печели много пари.

Нямаше знания и страст за да извършва такава дейност.

Когато го питаха:

– Защо си се захванал с тази работа?

На Виктор му бе трудно да отговори.

Той не бе търсил съвет от бизнес разбиращи приятели или ментори, просто го бе създал.

Един негов познат му каза:

– „Целта на сърцето на човека е дълбока вода, а проницателният ги извлича“. Ако създаваш бизнес само да печелиш много пари, по-добре копай на дълбоко, за да намериш по-добра цел. Наличието на такава улеснява ставането от леглото в онези дни, когато бизнесът е труден.

Веска бе тинейджърка. Кварталът, в който живееше имаше лоша слава.

Тя реши да се моли за учениците в училището. Обикаляше от шкафче на шкафче и изискваше промяна за всеки.

Дълго време Веска не виждаше резултат, но един ден един от учителите я спря и ѝ каза:

– Не знам какво правиш, но нещо се променя.

Съживлението започва със скрито послушание.

Светът празнува най-шумните, най-бляскавите и най-могъщите, но Божието царството идва тихо, под формата на миротворци, дарители на милост, казващи истината и лечители на наранените.

Ние не чакаме Божието царството. То е тук, ние сме негови носители. Всеки акт на благодат, справедливост, смирение и любов сваля небето на земята.

Това царство става видимо, когато го живеем с любов, смелост и дълбоко доверие в Исус.

Пътят на Исус е тесен. Не винаги лесен, но е жив пълен с радост, цел и божествено партньорство.