„А Бог няма ли да отдаде правото на Своите избрани, които викат към Него ден и нощ, ако и да се бави спрямо тях? Казвам ви, че ще им отдаде правото скоро. Обаче, когато дойде Човешкият Син ще намери ли вяра на земята?“

Божиите срокове не са във наша власт. Ако първият удар върху кремъка не прави искра, повторете удара. Бог чува молитви, но не отговаря в срок, който ние сме избрали за отговор. За това е необходимо настойчиво и постоянно да искаме от Него.

В дните на кремъка и серни клечки е трябвало отново и отново рязко да се ударя, може би, десет пъти, за да се получи искра, но след като човек  успее, той е изключително доволен от постигнатото.

Не трябва ли да показваме същото постоянство и надежда по отношение на духовната страна на нашия живот?  От тази страна, ние имаме по-голяма сигурност за успех, отколкото, когато се справяхме с кремък и кибрита, защото тук имаме подкрепата на Божиите обещания.

Човек никога не трябва да се отчайва. Времето на Божията милост идва, ако вярваме. Нека да искаме с вяра, без да се съмняваме и да не прекратяваме молитвите си, защото Царят забавя отговора си. Удряйте, докато се получат искри, запалете фитила и скоро светлината ще избухне.

Не вярвам да съществува случай в историята на Божието царство, където правилната молитва, принасяна по правилния начин, завинаги да е останала без отговор.

„А те го победиха чрез кръвта на Агнето и чрез словото на своето свидетелствуване; защото не обичаха живота си до толкоз, щото да бягат от смърт“.

Когато Яков и Йоан дойдоха при Исус с майка си, с молба да им даде най-доброто място в царството, той не им отказа, но им каза, че ще го получат, ако изпълнят делото Му, изпият чашата Му и се кръстят с кръщението Му.

Желаете ли да участвате в този конкурс? Най-великото винаги е обградено с големи непреодолимости, където срещаме непристъпни планини и гори, яки железни колесници.

Триумфалните арки не са изтъкани от рози и копринени панделки, те се добиват чрез тежки удари и оставят кървави белези.

Не очаквайте идеално положение, някое романтично затруднение, възникнало по някаква случайност.

Сега стани срещу условия, в който Бог те е поставил в момента. Твоят венец на слава е скрит в самите недра на тези условия, трудности и изпитания, които те обграждат сега, в тази седмица и този месец на твоя живот.

Най-тежкото остава неизвестно за света, дълбоко в душата ти, невидимо и неизвестно никому, освен за Исус. То крие малки изпитания, за които ти не смееш да говориш, които са достатъчно мъчителни за теб.

Ето къде се намира твоя венец. Нека Бог да ти помогне да победиш и да го носиш някога.

Представете си, ние сме заспали в картината галерия на нашия Бог. Небето е Неговото платно, а човека – Неговият шедьовър.

Погледнете, ние сме обградени от произведенията на великия Майстор. Талази вълни.Огнени залези …..

Човешката душа е като едно художествено студио. Ражда се любовта. Дар на благодатта. Около нас стават чудеса във въздушното царство. Те избухват като светлинки и от тяхното докосване се разкрива душата, променят се сърца.

Но ние се прозяваме и нищо не забелязваме. Потънали сме в дълбок сън.

Трудно се носи тежестта на вчерашния ден. Една голяма чанта напълнена с тревоги, реже рамото, на което сме я преметнали. Страхът от смъртта е готов да ни счупи гръбнака, а това ни отнема радостта. Много от нас я губят в неделя, дори в църквата да седят, добре изглеждащи и порядъчни. Стараят се да не заспят като са застанали на пръсти.

Какво губим? Ние не виждаме как Бог отваря небесата, за да послуша песните ни…..

Вдигаме ли взор към небето? Заставаме ли на пръсти, протягайки ръце нагоре?

Бог ни среща със Словото Си . Време е да отворим очи и да не влачим сандъка с проблемите си.

Защо заспиваме на неделната служба? Защото дълго се въртим в кревата премисляйки тревогите и разочарованията си.

Хайде да се избавим от това тежко бреме. Нека се хванем за Словото Му и всички ние отрудени и обременени да се успокоим.

Беше едва 10 часа., а денят се очакваше да бъде знаменателен. Бе 22 септември 1908 г., понеделник.

Влакът с княз Фердинанд и министрите спря на гара Трапезица. От там се отправиха  към Иван Асеновата църква „Св. Четиридесет мъченици“.

Радостната новина бързо се разнесе сред хората от Търново. Те се събираха на главната улица и оживено говореха:

– Княза дойде.

– И министрите са с него.

– Днес ще се обяви независимостта на България.

– Най-после дочакахме истинската свобода.

На къщите се развяваха трицветни знамена. От прозорците и балконите бяха спуснати килими и шарени черги.

На Царевец започнаха да издигат арка и трибуна, обкичени с цветя и знамена. Хълмът се изпълни с народ.

Църквата и дворът бяха претъпкани с празнично пременени и усмихнати хора. Отслужи се молебен. Хорът изпя „Многая лета“.

Княз Фердинанд извади от джоба си манифеста и бавно зачете. Наоколо цареше пълна тишина.

– По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруари 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна.

От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о’ Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска.

Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят.

Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни укази, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.
Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септември 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.

Да живее свободна и независима България!

Да живее Българският Народ!

Така Фердинанд провъзгласи съединената на 6 септември 1885 г. България за Независимо Българско Царство.

Църквата екна от гръмко „ура“, което се поде от множеството на двора, а войската го разнесе по долината на Янтра.

В света е тъмно, студено и страшно. Тази тъмнина не се разсейва от физическата светлина – слънцето, даже обратното, човешкия живот става още по-ужасен и безнадежден, в страдания и неумолима самота, неизбежно стремящ се към смъртта и небитието.

Всичко е обречено, страда, подчинява се на непонятния, безнадежден закон на злото и смъртта.

И ето в света се яви човек смирен, без дом, без власт над хората, без някакво земно могъщество, който казва на хората:

– Това царство на тъмнината, злото и тъмнината не е истинския живот. Това не е светът, който е създаден от Бога. Злото, страданията и самата смърт трябва и е нужно да се победят, Аз съм изпратен от Бог, Своя Баща, за да спаси хората от ужасното поробване на злото и смъртта.

Човекът е забравил истинската си природа и призвание и се е отрекъл от тях. Хората трябва да се обърнат, за да видят, това, което са отвикнали да виждат. Човек трябва да повярва, че доброто е по-силно от злото, любовта от омразата, живота от смъртта.

Христос изцелява, помага, раздава се на всички И въпреки това хората не разбират, не чуват, не се доверяват, не вярват.

Той можеше да яви Своята Божествена сила и слава и да накара хората да повярват в Него. Но желанието Му бе да освободи вярата им, любовта им и без принуда да Го приемат.

Той знае, че в часа на неговата жертва, окончателното Му предаване, всички изпитвайки страх ще Го изоставят.

Но когато свърши всичко, ще остане в света свидетелство, за това на къде е зовял хората, какво им е предлагал – подарък, живот изпълнен със смисъл и радост.

Исус тайно от света и хората, яви на учениците Си славата, светлината и тържеството, към което всеки е призван.

Божествената светлина прониква целия свят и преобразява човека, който придобива окончателен и вечен смисъл.

„Добре е да бъдем тук“ – възкликна Петър, виждайки славата Му.

От тогава Църквата с постоянна вяра радостно повтаря: „Добре е да бъдем тук“.

Това е молба донасяща светлина, жажда за просветление и преображение.

Сред тъмнината, злото, сивотата на обикновеното ежедневие, като лъч през облаците сияе тази светлина. Душата я знае. Тя утешава сърцето Явно присъства в живота ни, но не се изразява открито и въпреки това ни променя.

„Господи, добре е за нас да бъдем тук!“

Ако тези думи станат наши, отговор на душата ни на дара на Божествената светлина, а молитвата ни нека стане молитва за преобразяването ни, за победата над света.

Нека възсияе над нас Твоята светлина, носеща ни живот!