Живели някога Благодаря и Моля. Не тъгували за пропуснатото, а дружили заедно и си помагали. Където тръгнел единият, там отивал и другият. Навсякъде край тях се чувало:
– Благодаря!
– Моля!
Веднъж през зимата решили да се спуснат от заснежения хълм наблизо. Благодаря първи изкачил хълма. Спуснал се надолу и започнал да крещи от радост:
– Ау, колко е хубаво!
След като слязъл в подножието на хълма, отново поел нагоре, за да се спусне.
Моля стоял на страна и гледал уплашено:
– Страх ме е, много е високо.
Благодаря отново се спуснал и закрещял:
– Ей, страхотно е!
А наоколо деца се пързаляли, а гласовете им звънели.
Моля също искал да се спусне, но височината му изглеждала прекалено голяма. Благодаря се затичал към него, хванал го за ръката и го потеглил нагоре към върха.
– Недей, не ме дърпай, моля те. – тресял се от страх Моля.
Благодаря положил големи усилия, за да изкачи приятеля си.
Спуснали се двамата заедно от върха и се катурнали в една снежна пряспа. Пълзели, пъхтели, но не могли да се измъкнат от нея. А децата се пързалят наоколо и се блъскали. И тъй като вежливите думи се загубили някъде, навред се сипели грубости и ругатни.
– Какво само ме буташ, глупак такъв!
– Как смееш да ми подлагаш крак, сега ще ти кажа на теб!
– Сега ще ти цапна един зад тила!
– Само един юмрук в стомаха и ще видиш тогава!
Децата спрели да се смеят и започнали да се бият. Удряли с ръце и крака, ритали се безпощадно. Всяко от тях получило своята порция от подутини и натъртвания.
Благодаря и Моля най-накрая успели да се измъкнат от дълбокия сняг. Децата видели, че вежливите думи са отново с тях и започнали да си казват едно на друго:
– Благодаря ти, че ми направи тази цицина на главата.
– Моля!
– Благодаря ти,че ме насини добре!
– Моля!
И всички започнали да се пързалят весели и щастливи, без да се карат и бият.

Ние често си блъскаме главата, как да бъдем най-продуктивни в работата си.
Не е важно колко задачи сме изпълнили, а колко от тях са добри още от самото начало.
Никой не иска един ден да осъзнае, че дългите години прекарани в усилен труд, са пропилени за „неправилните“ цели.
За това е важно да се осъзнае, че достигането до заветната цел, зависи от навика да се почива навреме. Именно по време на почивка, вашият живот може да се насочи в правилната посока.
Представете си, че се намирате в гъста гора. Когато се намирате между дърветата не можете да сте уверени, че се движите в правилната посока. Но за да разберете къде трябва да отидете, трябва да изкачите високия хълм, издигащ се много над гъсталака. От върха вие можете да разгледате добре гората, да разберете къде се намирате и да определите накъде да тръгнете.
Почивката не е изгубено време. Напротив, тя може да ви помогне да не пилеете време за ненужни задачи.

Той бил шотландски вярващ. Веднъж Пидин и няколко негови другари били преследвани от конници и пешаци.

Бегълците успели да спечелят малко преднина и спрели за малко да си поемат въздух. Тогава Пидин отчаяно се помолил:

– Това е часът и силата на твоите врагове и те не са бездейни. Нямаш ли друга работа за тях, че си ги пратил след нас. Прати ги след тези, на които си дал сили, защото нашите ни напуснаха. Заблуди ги зад хълма, Господи, ……

Бог отговорил с мъгла, която се настанила между тях и преследвачите им.

Една майка завела 18-годишната си дъщеря при лекар, оплаквайки се, че тя постоянно боледува. Лекарят прегледал пациентката и казал:
– Тя е бремена в четвъртия месец.
– Какво говорите, докторе, дъщеря ми е добро момиче, тя никога не е имала нещо общо с мъж! Нали така, дъще?
– Даже не съм се целувала нито веднъж! – изкрещяла девойката.
Докторът нищо не казал, отишъл до прозореца и започнал да се взира в далечината.
Минали пет минути.
– Докторе, какво не е наред? – попитала майката.
– Нищо. Просто в такъв случай на изток трябва да се издигне блестяща звезда и трима мъдреци да се спускат от хълма. За това стоя и чакам…..

Вечерта отново седяхме на хълма. Той отново ме държеше за ръката и ме попита:
– Какво значи „Така съм решила“?
Въздъхнах, отпих глътка вино и реших. Ще му разкажа. Така или иначе случайните отношения не водят до никъде. Така.. само истината…
– През последните седем години в семейният си живот за всичко вземах решение сама. Съпругът ми напредваше в научната кариера. Когато се готвеше за магистърска степен, работех на две места, от учен преподавател каква прехрана можеш да очакваш? За тържеството по случай защитата на дисертацията му, взех кредит. После той се зае да получи докторска степен и аз трябваше да почакам с раждането на дете. Когато се занимаваше с работата си, аз трябваше да се преборя с различни проблеми: да не си купувам кожено палто, кола, да не ходя на почивка, да не допускам да го притеснява звъненето на аспиранти и студенти….
В края на краищата, той защити своя докторат, получи желаното професорско звание и за първи път реши да вземе самостоятелно решение. Да зачертае всичко, което му напомня за трудностите на неговото изкачване…..Така зачеркна и мен. И аз се съгласих с него.
Той дълго мълча. Прасковите и виното на масата останаха непокътнати. Не знаех за какво мисли. Проклинах се за това пътуване. И какво се оказва, седя в красива рокля на стола с „вкусен кебап и коняк“ на масата. Курортна романтика…..
Той стана и ми протегна ръка:
– Хайде, сега няма да вземаш никакво решение. Просто ми се довери…..