В терапевтичното отделение лежеше жена на 32 години. Алкохоличка, наркоманка и със всички възможни заболявания: хепатит С, цироза, чернодробна енцефалопатия……
Елена дежуреше в отделението. Духаше топъл пролетен вятър и нищо не предвещаваше беда. Пациенти бяха прегледани, вечерта приближаваше края си, в отделението бе настъпила тишина.
Изведнъж със силен ритник се отвори врата на дежурната стаята и влязоха няколко полицаи със автомати. Елена застина, изпадна в шок. След като се посъвзе тя попита:
– Какво се е случило?
Отговорът им я порази:
– При нас постъпи оплакване, че при вас в отделението стрелят, бият хората, а жените изнасилват.
– А, кой ви каза това? – изненадано попита Елена.
– Накаква жена с фамилия Н…..
И изведнъж Елена разбра, кой и защо ги е повикал. Новопостъпилата е получила „весели“ халюцинации. Полицаите имаха чувство за хумор и когато Елена им обясни ситуацията, те се усмихнаха и си отидоха.
Лекарите от отделението се събраха на съвет, а след това разговаряха с пациентката.
През ноща всички в отделението слушаха как тя крещи на невидимия си син, бие го, наказва го, дърпа му ушите и т.н.
Изглежда в такова отделение е доста „весело“!

Темата за тоалетните на Запад предизвиква боязън и срам или я свързват с хумор.
За милиони хора в развиващите се страни, това не е причина за смях, а проблем свързан с нехигиеничните условия на живот.
Хора живеещи при различни условия, разрешават ежедневните си проблеми по необичаен начин.
Днес ще ви разкажа как е устроена една тоалетна в Япония, в която е приято да влезеш.
Еико е на 61 години и живее в Токио.
Тъй като тоалетната в универсалния магазин се намира близко до домовете, жените често идват тук, когато правят покупки в магазина.
В детството на Еико обществените тоалетни не били много чисти, а сега в тази, която тя поддържа, ухае приятно и се чува ненатрапчива хубава музика.
В дамската стая, която е до тоалетната, жените могат да си заредят телефоните, да погледат телевизия и да си направят масаж на краката.

Хората често се интересуват:
– От къде черпиш вдъхновение? Как се справяш със трудностите в живота?
Обикновенно отговарям:
– Спасява ме чувството за хумор. Това съвсем не е шега.
Ето какво казваше моята баба:
– Най доброто упражнение за ръцете е броенето на пари. Отнема болката в ставите, нормализира налягането, премахва болката в зъбите и главата.
Мога да прибавя като резултат, от това чудесно занимание още:
– Подобрява зрението, апетита, гардероба, външния вид и жилищните условия.
Сега навярно ще се съгласите, че хуморът е универсално средство за всеки случай!

Всеки от нас си има добър приятел, към когото се обръща за съвет, общува с него и върши заедно какво ли не.
Но един любител на лъвове от Южна Африка има съвсем необичаен приятел.
Вече 11 години Фрики фон Солмс възпитава и отглежда своя приятел лъва Зион. Той взел лъвчето със себе си, след като майка му се отказала от него. Зион се е родил на свобода и Фрики се е страхувал, че бащата на лъвчето ще му навреди, за това го е взел под своя закрила.
Сега Зион е огромен и Фрики го описва като „нежен гигант“. Фрики смята, че му е провървяло. Той е видял всички стадии на развитие на Зион. Не всички лъвове са еднакви. Всеки лъв си има своите уникални черти. Зион е възпитан без типичната агресивност за лъвовете.
„Те имат индивидуалност, чувство за хумор и даже смях“.
Двамата Фрики и Зион се разхождат заедно. По време на тази разходка Фрики държи лъва за опашката. Зион е толкова чувствителен, че на Фрики се налага да ходи бос, за да не го тревожи.
Зион никога не напада човек, Фрики му се доверява 100%. Фрики е отгледал и други големи котки, но Зион му е един от най-добрите приятели.

Беше наистина нелепо. Тя се чувстваше сломена от това, да бъде принудена да прави това, което някой друг иска. Осъзнаваше, че искащият греши, но се съгласяваше с неприемливите решения. Като, че ли нямаше здрав разум, воля, дори и чувство за хумор. Беше се превърнала в подобие на хората, които преди презираше.

Когато се изправеше пред това самомнително, свръх самоуверено същество, което налагаше желанията си, смес от ледена решителност и шумна агресия, тя не знаеше какво да прави.

Всеки ден ставаше още по-зле, а Лили, малката ѝ дъщеричка, тази малка манипулаторка, още не беше навършила три години.

– Не и не, и пак не! – започваше малкото същество да кипи.

– Да и да! Прави какво ти казвам! – настояваше майка ѝ.

– Не! – и малкото кръче тропваше със всичка сила.

– Лили, стига вече, щом не искаш да си облечеш якето, няма да излезеш навън.

– Не искам да изляза.

– Ще излезеш.

– Няма, – Лили предизвикателно погледна майка си в очите и се наежи.

Този кошмар нямаше край. Дъщеричката на приятелката ѝ Живка също беше непослушна и капризничеше, но Живка успяваше да я контролира с убеждения и заплахи, и никога не я удряше.

Лили не се поддаваше на никакво убеждение, не се страхуваше и от заплахи. Правеше каквото си иска. И ако някой се опиташе да я спре, беше готова да умре, но изобщо не желаеше да се подчини.

Когато нещата бяха по вкуса ѝ, Лили беше очарователно дете, любвеобилно, жизнено и всички ѝ се възхищаваха. С радост отстъпваше играчките си на другите деца, беше щедра, а това изненадваше майка ѝ, която беше свидетел, на порциите ѝ от ярост.

Лили просто обичаше да прави всичко по свой начин. Това тревожеше майка ѝ и рано или късно тя щеше да приложи и по-строги мерки, но не биваше тази малка манипулаторка, да гостодства още от сега. Ако допуснеше това, кой знае какво щеше да стане със нея, когато порасне.