Акулата е един от най-опасните врагове на човека, този мощен хищник с остри зъби не отказва да вкуси човешко месо. Но може ли този ужасен людоед да ни бъде приятен в чинията. Ядат ли се акули?

В човешкия мозък здраво се е вкоренило отвращение към тази голяма риба, поради множеството ѝ нападения на хора. В продължение на векове в много култури по света има табу срещу използването за храна на животните людоеди.

Но не на всички народи е неприятна мисълта за парче акулско на масата. Жителите на Корея, Китай и Япония, които са край морето. ядат акулско месо стотици години. С не по-малък апетит хищните риби се употребяват и в Океания.

Акулите ги солят, пържат, печат, опушват и мариноват. Варят супа от плавниците на акулата. Правят и консерви от нея. Месото на акулата е много вкусно и нежно.За храна са подходящи всички видове акули.

В месото на много от тях се съдържа голямо количество урея, но при предварително накисване или многократното варене, неприятния мирис на амоняка изчезва.

Жители на развитите страни си мислят, че употребата на акулско месо е започнало през 20 век, когато предразсъдъците по повод на людоедството леко  са отстъпили.

Една от малкото цивилизовани страни, където открито ядат акули е Австралия. По крайбрежието ѝ има много от тези хищни риби. И сега вековните врагове на австралийците внушават не ужас, а предизвикват засилване на апетита.

Местните майки са разбрали, че акулското месо почти няма кости и може да се дава на деца.

В други страни от акулите също не се гнусят, но често ги дават за други промишлени риби – есетра, камбала, треска, или змиорка.

В Норвегия са се научили да съхраняват дълго месото на акулата, от там го продават в страни от Европа като Англия, Франция, Германия, Дания, Швеция и др.

Интересът към акулите расте навсякъде по света, сега те се смятат за питателна, полезна и достъпна храна.

През 1800 г. средната продължителност на живота в богатите страни е 40 години и в по-бедните – само 25. Малко хора са успявали да доживеят до дълбока старост, повечето са умирали от инфекции.

Днес, хората в развитите страни живеят средно 80 години, а в третия свят – 50.

Ако погледнем водещите причини за смърт, се оказва, че в третия свят, хората продължават да умират от диария, респираторни инфекции, СПИН.

В развитите страни, където има достъпът до съвременните лекарства, всички тези проблеми се държи под контрол, но хората умират от мозъчен инсулт, исхемична болест на сърцето, рак на белия дроб, – заболявания развитието, на които е силно зависимо от начина на живот.

Изследователите наричат ​​сегашната ситуация „трета епидемиологична революция“.

Лекарите са се научили да се бори с инфекциите, държат под контрол хроничните заболявания като диабета.

Днес главната задача е борбата със старческите болести.

Спасяването на потъващите до голяма степен зависи от самите тях.

Дълго живеят тези, които имат силна воля, да откажат пушенето, да не злоупотребяват с високо калорична храна и отделят време за каране на колело, вместо да гледат телевизия и да лежат на дивана.

Сензорна депривация, най-общо, означава да се лишиш от всичките възприятия, които ти осигуряват наличните ти сетива.

Блокадата на потока от външни дразнители произвежда регресия, защото  човека е лишен от контакт с външния свят и е принуден да се обърне към себе си.

В същото време дозираната променена информация и стимули в момента на разпит кара субекта, който е в състояние на регрес,  да се отнася към задаващия въпросите, като към баща.

Благодарение на Закона за свободен достъп до информацията усъвършенствувания вариант на това действие е станал достижим за повечето хора. Тази манипулация се е прилагала в страните на Латинска Америка.

Например, за по-добро въздействие са се използвали прозорци, разположени на достатъчна височина, така че да се прекрати пълния достъп до светлината. Така сензорната депривация започнала да се използва като „високоефективна техника за разпит“.

Един от начините, които се използва, за да се разруши „възприемането на пространството и времето“, с цел да се наруши хронологичния ред в източника на информация, е разпитвания да се доведе до регресия с помощта на постоянна манипулация с времето.

Например дава се храна няколко часа по-напред или няколко по-назад, а може и на случаен принцип. 10 минути или 10 часа след последното хранене, се предлага ново ядене. Така се нарушава представата за време.

Летливият чесън, лук, хрян и червени чушки убиват повечето прости бактерии и нисши гъбички още в първите няколко минути, даже и секунди.

Поради тази причина, лукът се явява отлично средство в борбата срещу болестите.

Лукът с формата на ряпа, леко сплесната, в почти сферична форма е прекрасно медоносно растение, тъй като дава на пчелите достатъчно нектар, даже при много горещо време.

Луковият мед е свежо жълт, почти непрозрачен, а при съзряване губи вкуса на растението.

Червеният лук е богат на кверцептин, анти раков агент, който може да подтисне злокачествените ракови клетки преди да са се развили като тумори.

Понякога се използва и външната обвивка на лука. Тя се вари в малко количество вода, като отварата се прибавя към бульона. В нея се съдържат флавоноиди, полезни предимно за функциите на отделителната и сърдечно-съдовата система.

Лукът не бива да се употребява за храна и като подправка в по-големи количества, особено пресен, при стомашно-чревни, чернодробни и бъбречни заболявания. Неприятният му мирис се отстранява чрез сдъвкване на клонче зелен магданоз.

Лукът е силно апетитовъзбуждащо средство, което регулира моторните и секреторните функции на стомаха и червата. Оказва положително влияние и при заболявания на бъбреците.

Когато човек минава край бездомни хора, като правило, към тях изпитва отвращение. Сякаш тези индивиди, лишени по един или друг начин от подслон, не са хора.

Навярно си мислите:

„Ако са хора, те са ни чужди и някак неправилно скроени. Та те нямат нищо общо с „нормалните“ хора. И защо са избрали такъв подозрителен начин на живот?“

Разбира се, вярвам, че всеки човек е отговорен за живота си и е в състояние да го промени. Всеки от нас има право на избор. Ние често се заблуждаваме в оценките и изводите, които си вадим от това, което виждаме и без да знаем при какви обстоятелствата се е стигнало до тук, съдим.

Той беше силен и здрав мъж. Ако го срещнеш на улицата никога няма да предположиш, че е крадец. Викаха му Михо, а как бе истинското му име, никой не знаеше, то се бе заличило, като целия му пропилян живот.

По-голямата част от своите 55 години, беше прекарал в затвора. Когато го пуснаха, той отново се насочи към големия град.

Симеон човекът, който се бе грижил за превъзпитанието му в затвора, му предложи храна за из път, но Михо махна ръка и отказа.

– Пак ли ще крадеш? – попита Симеон.

– Какво друго да правя, – леко се усмихна Михо.

Той бе крадец, но силно се бе привързал към Симеон. За Михо той беше честен, почтен и благороден човек. Като знаеше колко болка му причинява с този отговор, Михо добави:

– Какво ще ме посъветваш?

– Смени „професията“? – потупа го приятелски по рамото Симеон.

Михо само поклати глава. Симеон отново опита да му даде по-добра насока:

– Не ти ли е жал за тези, от които крадеш?

– Аз не им взимам последното, – измърмори под носа си Михо.

Съвестта му беше чиста, той не оставяше хората съвсем без нищо.

Който имаше от него той вземаше, а след това го раздаваше на улицата на братята си по съдба.

Понякога оставаше съвсем без храна, защото последния си залък бе дал на някой припаднал от глад….