Бог иска първо да се научим да го обичаме и да инвестират в това, което бих нарекла „Фонд на съгласието“. След това Той иска да се научим да обичаме и да инвестираме в другите хора от Божието семейство. Това е, което наричам „Фонд на съгласието“.

Как се инвестира в този фонд?

Като използвате част от парите си, за да насърчите приятелството си с други хора, за да се изградите взаимоотношенията с тях и да докаже любовта спрямо тези лица.

Всеки път, когато давате част от парите си на някой, ви се приближавате по-близо до него. Когато влагате пари за хората в малка група или инвестирате в тях, израствате по-близо до тях. Всеки път, когато напишем бележка на насърчение, когато сме купили храна и я дадем на някой, който е болен или нуждаещ се, току-що сме инвестирали в договорния фонд.

Всеки път, когато отворим дома си, за малка група и осигурим освежителни напитки, все едно сме инвестирали в фондът на съгласието. Когато сте осигурили детегледачка за някой, който се нуждае от такава, за да отидете на конференция или да отсъства временно от дома си, вие сте инвестирали пак в този фонд.

Използвайки средствата си, за да покажем любовта си към някой друг в семейството на Бога, е все едно да инвестирате в небесния фонд.

Защо трябва да правим това?

„Защото извършването на това служение не само запълва нуждите на светиите, но и чрез многото благодарения се излива и пред Бога; понеже те славят Бога поради доказателството, което това служение дава за вашата послушност на Христовото благовестие, което изповядвате, и за щедростта на вашето общение към тях и към всички“.

Можете да дадеш без да обичаш, но не можеш да обичаш, без да дадеш.

В средновековието се отделяло голямо внимание на маниерите във висшето общество.

Веднъж Франсоа де Вевил, бъдещият маршал на Франция, бил поканен на обяд при английският крал  Едуард VI.

На масата сервирали рицари на жартиерата. Те носели храната и щом приближавали масата, падали на колене.

Ястията от тях се приемали от главния дворцов управител, който обслужвал краля, като стоял също на колене.

Французинът сметнал това за много странно. Как може, рицарите, идващи от най-известните родове на Англия, големци и военачалници да стоят на коленете.

Във Франция прислужващите пажове, падали на колене още на вратата, влизайки в залата.

В идеалния случай животните консумират толкова храна, колкото им е нужно за нормалния живот, а в реалността, те ядат толкова, колкото могат да намерят.

Кафяфозъбките за един ден 78 пъти лягат да спят и толкова пъти се отправят да търсят храна.

Тези малки зверчета тежат 1,5-3 г, а за един ден изяждат 10 грама различни насекоми.

А през зимата, когато кафявозъбките се борят със студа, изяждат около 30 грама фураж.

Някои жени смятат, че като се откажат от закуската и се ограничат по време на обеда, те си спестяват омразните калории.

Уви, тези калории, не са така глупави. От тях просто не можеш да се избавиш.

Колкото по-малко ядеш, толкова повече ти се яде.

Освен това гладният човек изпитва стрес и става раздразнителен. На него са му необходими положителни емоции.

От къде да ги вземе?

Подтискането на потребностите за храна цял ден, вечер „излизат отгоре“, организмът „взима своето си“ и тихо се радва …

Акулата е един от най-опасните врагове на човека, този мощен хищник с остри зъби не отказва да вкуси човешко месо. Но може ли този ужасен людоед да ни бъде приятен в чинията. Ядат ли се акули?

В човешкия мозък здраво се е вкоренило отвращение към тази голяма риба, поради множеството ѝ нападения на хора. В продължение на векове в много култури по света има табу срещу използването за храна на животните людоеди.

Но не на всички народи е неприятна мисълта за парче акулско на масата. Жителите на Корея, Китай и Япония, които са край морето. ядат акулско месо стотици години. С не по-малък апетит хищните риби се употребяват и в Океания.

Акулите ги солят, пържат, печат, опушват и мариноват. Варят супа от плавниците на акулата. Правят и консерви от нея. Месото на акулата е много вкусно и нежно.За храна са подходящи всички видове акули.

В месото на много от тях се съдържа голямо количество урея, но при предварително накисване или многократното варене, неприятния мирис на амоняка изчезва.

Жители на развитите страни си мислят, че употребата на акулско месо е започнало през 20 век, когато предразсъдъците по повод на людоедството леко  са отстъпили.

Една от малкото цивилизовани страни, където открито ядат акули е Австралия. По крайбрежието ѝ има много от тези хищни риби. И сега вековните врагове на австралийците внушават не ужас, а предизвикват засилване на апетита.

Местните майки са разбрали, че акулското месо почти няма кости и може да се дава на деца.

В други страни от акулите също не се гнусят, но често ги дават за други промишлени риби – есетра, камбала, треска, или змиорка.

В Норвегия са се научили да съхраняват дълго месото на акулата, от там го продават в страни от Европа като Англия, Франция, Германия, Дания, Швеция и др.

Интересът към акулите расте навсякъде по света, сега те се смятат за питателна, полезна и достъпна храна.