Виктор срещна Ана в един дом за възрастни хора. Тя не бе една от тях, въпреки напредналата си възраст, а помагаше на мъже и жени, изоставени от близки или останали съвсем сами, с каквото намери за добре.

Там хората я чакаха с нетърпение, не само защото разнообразяваше скучното им ежедневие, а защото носеше със себе си много светлина и обич.

Дядо Михал се усмихваше широко и казваше на останалите, когато видеше Ана да пристига:

– Нашето слънчице дойде.

– Какво бихме правили без нея? – въздъхна дълбоко Тодора останала без мъжа си и двамата си сина, загинали при катастрофа,  съвсем сама на света.

Ана бе работила като шивачка през целия си живот. Вече бе на 90 години, но продължаваше да шиеше красиви блузи, поли и панталони и ги даваше на бездомни деца, които гледаха красивите дрехи, плахо ги погалваха и смутено казваха:

– Това за мен ли е?

Когато Ана утвърдително поклащаше глава, тя съзираше радостни пламъчета в техните очи, а това за нея бе повече от награда за всеотдайния ѝ труд.

Ръцете и очите ѝ съвсем отслабнаха, но тя не се обезсърчи,  продължаваше да помага, насърчаваше и привдигаше падналите духом.

Скоро Ана започна да събира пакетите с храна, които оставаха неизползвани и заедно със свои приятели ги занасяше в центъра за помощ на бедни хора. Беше неуморна и много инициативна що се отнася до благотворителност, милосърдие и утеха, същинска майка Тереза.

Един ден  млади хора от църквата я попитаха:

– Защо правиш това? Вече си възрастна, време е да си починеш и да се погрижиш за себе си.

Тя само се усмихваше и продължаваше да раздава щедро сърцето си изпълнено с много любов и състрадателност.

В Египет евреите били жестоко потискани. Те стенели и се молели за свободата си. Но когато станали свободни, те си спомнили за котлите с месото по време на робството.

Пред израилтяните лежала прекрасна земя, обещана им от Бога, но те все още копнеели за безплатна храна и безотговорността на робския животът в Египет.

На тези хора им бил нужен не само хляб, но и възпитание. Бог трябвало освен да им даде храна, било нужно да ги научи на послушание, старание и верност.

За това израилтяните, а и ни ние днес, когато започнем да търси само материалните блага, ни срещат трудност, мъки и болки.

Нека да благодарим на Бога не само за физическата и духовна храна, но и за изпитанията, които ни възпитават.

Скоро в приюта за животни дойдоха Сара и Мирон. Те отдавна искаха да имат куче, но бяха решили да ощастливят някое бездомно куче, за това бяха дошли тук.

Когато влязоха, погледът на Сара бе привлечен от стар питбул. Той я гледаше с много тъжни очи. В него Сара съзря толкова много вяра и преданост, че не можа да подмине клетката.

Един от служителите на приюта, когато забеляза на какво се е спряла Сара разказа следното:

– Това е Роки. Доведоха го мъж и жена на средна възраст, защото имал проблеми с пикаенето. Явно те не искаха да си губят времето с лечението му, а час по-скоро да се отърват от него.

Историята на Роки, още по-силно трогна Сара и тя помоли:

– Отворете клетката, искам да го разгледам по-добре.

Щом ключалката щракна и вратичката се отвори; благодарния питбул радостно скочи в ръцете на Сара. След такова радушно посрещане Сара не можеше да остави кучето. Оформиха документите и тримата Сара, Мирон и Роки напуснаха приюта.

– Щом има здравословни проблеми, нека да го заведем на ветеринар, – предложи Мирон.

И те отидоха. Ветеринарът прегледа кучето и ги погледна угрижено. Съобщи им още по-тъжна новина:

– Той е в края на живота си, остават му само няколко месеца живот.

На Сара и стана мъчно, но успя да понесе леко лошата новина.

– Щом не можем да го излекуваме, – каза Сара, – нека да превърнем последните му дни в истински празник.

Цялото си свободно време Сара и Мирон посветиха на своя любимец. Пътешестваха наоколо, разхождаха се в парка, играеха с него на свеж въздух.

Роки получаваше редовно вкусна и питателна храна, масаж и маса приятни впечатление….

У Атанаска винаги имаше котки. Те бяха от изхвърлени на пътя, плачещи под някой храст или такива, които сами идваха до вратата на дома ѝ.

Едно утро Атанаска тръгна към гаража, трябваше спешно да занесе някакви документи в града. Тя вървеше като си тананикаше нещо под носа.

Изведнъж се чу смразяващ кръвта писък на котка.

– Явно някоя котка е в беда, – каза си Атанаска.

Тя се огледа, но не видя нищо. Усети, че звукът идва отгоре.

– Котенце, къде си? – извика Атанаска.

Котето след като чу гласа ѝ, придоби надежда за спасение и започна да мяучи без да престава.

Атанаска бързо съобрази, че звукът идва от стаята, която се намираше над гаража. Тя е празна. В нея се намираше само един кашон  в ъгъла пълен със стари списания.

Атанаска надникна в кашона и видя малка рижа глава между пожълтелите страници. С треперещи ръце девойката внимателно измъкна малко котенце, като внимателно изваждаше списанията и ги слагаше на пода. Животинчето едва отвори очи.

По-късно се разбра, че съседската котка е търсила, тихо и спокойно място, за да роди котенцата и кашонът със списанията напълно удовлетворил нуждите ѝ. Но тя изтървала едно от тях между списанията и не е могла да го отнесе с другите котета по-далече от тук.

Котенцето бе замръзнало след хладната нощ. Гръдната му кост бе изкривена, а единият крак му бе изкълчен, но малкото коте бе живо.

На бегом Атанаска отнесе малкото при ветеринар. Той изправи крачето, а за гръдната кост каза:

– Тя сама ще се изправи.

Въоръжена с храна за котки, Атанаска заедно с котето влезе в дома си. Започна да го храни през три часа и да масажира коремчето му. Наложи се малкото коте да придружава Атанаска навсякъде, дори на работата ѝ, където с радост и съчувствие посрещнаха малкото.

Така порасна Рижка, която стана разкошна красавица,смятаща Атанаска за своя родна майка.

През 1937 г. диктаторът на Доминиканската република Трухильо поръчал почистване на населението на Хаити от страната си, защото през 30-те години на миналия век много от жителите на Доминиканската република, се оплакали от набезите на хаитяните, които им крадели храната и добитъка.

Хаитяните основно са живели  в граничната зона между двете държави. Това събитие, свързано с отстраняването им е известно като „магданозено клане“.

Общият брой на жертвите на геноцида, според някои оценки, е между 5000 и 25000 души.

Акцията е наречена така поради начина, по който доминиканските войници различавали хаитяните от доминиканците.

Те показвали на човека връзка магданоз, на испански – „perejil“ и питали: „Какво е това?“

Доминиканците, които от детството си говорели испански, произнасяли втората съгласна като „р“, а франките и креолоезичните хаитяни произнасяли този звук като „л“.
И по този начин се издавали.