Любо Стефанов се стремеше винаги да показва на децата си, как Бог действа в живота им, чрез истински истории.

Ето какво им разказа веднъж за далечната 1962 г.

След началото на борбата за независимост на страната, хората трябваше да търсят убежище в гората далече от домовете си.

Един ден бащата на Любо и братовчедката му Мария отидоха за храна от другата страна на реката. Докато преминаваха по моста с хранителните продукти, бащата на Любо се подхлъзна и падна. Буйната вода веднага го погълна. Той не можеше да плува и започна отчаяно да се бори за живота си.

Когато съвсем се изтощи възрастният човек си помисли: „Боже, нека бъде твоята воля…“

Докато водите го носеха по течението, той усети нещо твърдо под краката си на дъното. С подновена надежда мъжът разбра, че се намира на скала.

– Тази невероятна случка, – каза Любо, – е пример за това, че всичко от живота си можем да поверим в Божиите ръце.

– Много пъти, – обади се по-малкия син на Любо, – като имам проблем, гледам да се справям сам, но в повечето случаи не успявам.

– Истинското разрешение на затруднението идва в мига, в който изтощението взема връх и обикновено аз се оставям в Божиите ръце, – каза тихо Любо.

Децата слушаха с широко отворени уста. Те не веднъж бяха опитвали Божията милост и любов в живота си, но сега научиха и друго, че без Божията помощ, те не биха се освободили така лесно от това, което ги гнети.

Любо прибра ръцете пред гърдите си и се помоли:

– Боже, помогни ни във време на отчаяние да помним че истинското разрешение на проблемите е при Теб. Амин.

Дядо Петър бе на 87 години. Той много обича да храни птиците и малките животни.

Един ден го посети синът му Младен. Старецът таман беше сложил храна на определените места, където идваха дивите животни, но вместо тях дойдоха десетина врани.

– С храната, която поставяш, събираш тези неприятни птици край дома си, – скара му се Младен.

Дядо Петър се усмихна топло и нежно:

– Дори и враните трябва да ядат,

В този ден Младен научи нещо важно. Той смутено наведе глава и се замисли сериозно.

– Това трябва да го прилагам, – каза си младият мъж, – когато помагам на хора, с които трудно се разбирам.

Баща му го погледна развълнувано и тихо каза:

– Лесно е да протегнеш ръка на тези, които обичаш, но знай, че всеки човек заслужава по добро отношение, любов и подкрепа.

– Да обичаш ближния си, – въздъхна Младен, – не винаги е лесно.

– Любовта ми към животните е като Божията любов към нас, – поклати глава старецът. – Тя е щедра и безусловна.

– Само Бог може да води сърцата ни така, че да отразяваме в живота си Неговата любов.

Баща и син стояха един до друг. Последните лъчи на следобедното слънце се отразяваше в грейналите им лица. Те вече не спореха, а се разбираха напълно.

– Благодаря ти, татко, за днешния урок, – каза Младен навел глава пред баща си. – Ти ми показа нагледно, какъв трябва да бъда, за да съм верен последовател на Исус. За напред ще проявявам по-голяма любов към всички хора, независимо дали са ми симпатични или не.

Вие се нуждаят от духовна храна за да имате сили в предстоящите духовни битки.

„Търсете Господа и Неговата сила. Търсете лицето Му винаги“.

Точно както трябва физическа храна за да сме силни физически, така ни трябва духовна храна за да добием сили за една бъдеща духовна битка.

Библията описва себе си като духовна храна – водата, мляко, хляб, месо за нашия духовен живот. Това е всичко, което ни трябва за препитание.

Ако бяхте командир в армията, няма да изпратите човек в битка, ако той не е ял един месец. Ние трябва да се храним, за да има сили да изпълним задачите, които ни предстоят.

Вие няма да имате много успехи в спечелването на духовните битки с които се сблъсквате, ако умирате от глад. Ето защо ние трябва да се хранят с Божието Слово.

За разлика от яденето на физическа храна, всеки път, когато се храним с Словото, ставаме още по-гладни за Него. Колкото повече вкусим и видим колко добър е Бог, толкова повече искам да бъдем в Неговото присъствие.

В Библията се казва: „Христовото слово да се вселява във вас богато“. Павел ни казва да оставим Библията да действа в живота ни по един богат, дълбок, и животворящ начин.

Днес лова на животни не е свързан за снабдяване на семейството с необходимата храна. Той се е превърнал в хоби, един вид спорт.

Много мъже се съревновават по време на лов, кой колко дивеч ще удари, а други се хвалят с трофеите си.

Марин с нищо не се отличаваше от мъжете пристрастени към лова. Дойдеше ли подходящото време нарамваше пушката и потегляше.

Но един ден се сблъска с нещо необичайно.

Чу характерното трополене на копита.

– Нямаше съмнение, това е елен, – каза си той. – Но какво прави толкова близо до ливадата?

Воден от ловната си страст, взе пушката си и отиде да провери, как стоят нещата.

Още от далече забеляза едрият екземпляр. Едър елен се опитваше да освободи рогата си от бодлив тел, хвърлен в наръч слама.

– Навярно е бил привлечен от тази изхвърлена плява. За това е дошъл до малката купчина  – засмя се  Марин – и рогата му са се оплели в тела.

Марин потърка челото си.

– Каква лесна плячка. Превърнал се е в лесна мишена, – въздъхна ловецът. – Не се учудвам, тази зима бе доста сурова, снегът много трудно си отиде. Как ли е намирал храна в гората?

Ловецът забеляза:

– Рогата му са доста красиви. Добре ще паснат над новата ми камина.

Започна истинска борба в ума му:

– Ако беше в гората, преследващ дивеча и стреляш добре, а сега?

– Как можеш да убиеш това беззащитно животно?

– Но виж само рогата му….

– И какво ще разказваш , за тези рога, които смяташ да окачиш на видно място? Убил си животно, което се е оплело в бодлив тел…. Та това е смешно.

– Ако го пусна ….?

– Сега си само ти и елена, какво чакаш. Смили се на животното, то и без това кой знае колко време се е мъчило да се освободи, без да разбира какво става с него.

Марин огледа ливадата, а после приближи елена. Животното трепна, усетило нова опасност. Не можеше да избяга, беше се здраво оплело.

Марин и еленът се спогледаха. Очите на елена бяха изпълнени със страх. В тях се четеше паника.

Марин, все още се  разкъсваше от противоречиви чувства,  но се наведе …. и освободи рогата на елена.

Животното стоеше още няколко секунди, взирайки се в ловеца с пушка, без да разбере, какво точно се е случило, а след това бързо побегна към гората.

– Живей, красавецо, достатъчно си се намъчил …., но внимавай, засека ли те в гората …..

Марин се обърна и тръгна към дома си, но нещо се бе пречупило в него. Ловецът, преследвача на дивеч, ….. се беше смилил.