Тази сутрин персонала на църквата бе сериозно напрегнат. Бе им съобщено:

– Ще бъдете „обучавани“ как да реагирате, ако хора с оръжия нахлуят в църквата. Един полицай известно време ще ни говори, как да защитаваме себе си и околните в такива ситуации.

– Мисля, че това е отлична идея, – подхвърли Николай.

– Не очаквам, че някога такива хора ще нахлуят в църквата или ще попаднем в подобна ситуация, – изказа съмненията си на глас леля Дора.

– Надявам се това да не стане, – примирено добави Николай, – но защо да не бъдем подготвени? Да си готов в подобно затруднение, е необходимо от наша страна и трябва да се действа навреме.

– Ние трябва да сме уверени, че нашата система за сигурност е каквато трябва, – добави без много емоции Христо, – за да можем да защитим всеки ако се наложи.

– А какво ще кажете за нашето духовно същество? – усмихна се загадъчно Продан. – Как да осигурим защита на нашата духовна система?

– Исус ни показа пътя към духовната сигурност, – отбеляза Максим. – Единственото, което трябва да направим, е да го следваме. Да правим това, което Той е правил, да обичаме с Неговата любов, да живеем и служим подражавайки Му.

– Когато изберем Исус, животът ни не винаги ще бъде лесен, – обади се Митко, младо голобрадо момче, – ще имаме борби и стълкновения.

– Да, но това е живот, в който почитаме Бога, – възрази Стоян.

– В света всеки от нас разчита на определена система за безопасност, смятайки че тя е включена към мощен източни на енергия, който в същност е съвсем нищожен, – намеси се Георги, един от дяконите в църквата.

– Какво искаш да кажеш с това? – неразбирайки повдигна рамене Митко.

– Припомни си историята за богатия младеж, който смяташе, че „всичко е опазил от младостта си“ и с това си е обезпечил вечността.

– Към какъв източник на енергия и как да се включим тогава, за да бъдем в духовна безопасност? – попита Митко.

– Исус каза: „Елате и Ме следвайте!“ – поясни Георги.

Всички много обичаха малкия Андрей. Той намираше всякога какво да даже, дори и на най-отчаяният между хората. С това си действие предизвикваше радост и насърчение.

Веднъж той бе отишъл при съседката леля Нина. Тя беше добра и щедра жена, но животът ѝ бе труден, изпълнен с мъка.

Когато ѝ предлагаха да сподели проблемите си с Бог, тя гневно отговаряше:

– Къде е този Бог? Ако го имаше, щях ли да страдам така?

Колкото и да се опитваха да ѝ обяснят какво точно трябва да направи, тя махаше с ръка и нервничеше:

– Не ми говорете повече за вашия Бог! Писна ми!

Андрей се завъртя край леля Нина и весело каза:

– Днес научих едно стихотворение, искаш ли да ти го кажа?

– Добре Андрюша, – засмя се леля Нина, – давай!

– Създаде ме великият Бог – започна Андрей, –  за да го прославя. Той изпрати светлината Христос, за да ме спаси от греха и позора. Исус подаде ми ръка и ме води към Небесата. Побързай, не бави се, на зова му откликни и сърце си широко отвори.

Леля Нина нежно погали главата на малкото момче и се просълзи.

Виждайки сълзите и Андрей съчувствено попита:

– Мога ли да ти помогна с нещо?

– Близките ми не са ме оставили, а и съседите ми помагат, но ти днес ми помогна най-много.

След като се раздели с момчето, Нина падна на колене и се разплака:

– Господи, прости ми ……

На празника в църквата решиха след програмата на младежите да разиграят томбола. Обявиха го на едно от събранията и това се прие с небивал възторг.

– Събраните средства от томболата, – обяви Васил, когото бяха избрали, да организира нещата, – ще бъдат дадени в детския дом за изоставени деца.

Дойде и дългоочакваната вечер. Младежите бяха се добре постарали и всички с радост и ръкопляскания съпровождаха всяко тяхно изпълнение.

Накрая излезе Васил и тържествено съобщи:

– Може би чакате с нетърпение този миг, когато ще започне томболата. Извадете билетчетата си и следете внимателно, номерата, които се изтеглят.

На сцената бе извикана малката Галя, за да изтегли печелившите числа. Галя бръкна с малката си ръчичка в дълбоката шапка и всички затаиха дъх.

– Номер 8, – обяви Васил, след като взе малкото листче от малкото момиченце.

Дядо Горан се надигна и със сияеща усмивка се насочи към подиума, за да получи своята награда.

Там имаше лавица отрупана с плодове и какво ли още не.

– Дядо Горане, избери си каквото желаеш от тези подаръци, – подкани го Васил.

Старецът бързо обходи с поглед наредените подаръци и грабна една голяма диня. Последваха ръкопляскания и радостен смях.

Продължи тегленето на билетчетата и хората весело избираха от предложените им подаръци. Един взе връзка банани, друг копринен шал, трети топли ръкавици, четвърти бурканче с мед, ….

Баба Мина седеше най-отзад. Тя от скоро посещаваше църквата. Но макар и на 86 години, тя бе срещнала Исус и бе предала сърцето си на Него.

– Номер 89, – прозвуча малко уморено гласът на Васил.

Баба Мина трепна. Тя погледна билета си и се усмихна, след което се изправи и тръгна към подиума.

– Извинявайте, – каза смутено Васил, – не останаха много неща. Какво избрахте?

Старицата погледна на горният рафт и протегна ръка. Там се намираше Библия с тъмни корици.

Когато ѝ подадоха книгата, жената бързо я разтвори и радостно възкликна:

– Точно като за мен, с едри букви.

Старицата прегърна Библията и я притисна към гърдите си. Така щастлива тя се отправи към мястото си.

Когато свърши празникът, Васил каза:

– Всеки от вас получи подарък, който си хареса, но най-големият дар се падна на баба Мина.

Повечето от хората наведоха глави, защото всеки от тях бе търсил нещо временно, което да го зарадва на момента, а тази старица бе избрала най-добрата част.

Хората минаваха край Живко, оглеждаха го изпитателно и клатеха угрижено глава:

– Изглежда доста се измъчва, – подхвърли един старец и погледна младежа със съжаление.

– Обсебващи мисли са заангажирали ума му и е забравил всичко около себе си, – прибави съчувствено една възрастна жена.

– Погледни го, – посочи го с пръст един млад мъж, – сякаш се е откъснал от този свят.

– Какво си въобразява, че никой не го наблюдава ли? – възмутено възкликна една дама.

В трудни моменти сме склонни да се фокусираме толкова много върху мислите и ограниченията си, че останалият свят сякаш изчезва.

Не можем да накараме умовете си да мислят за нещо друго. Дори не ни интересуваме дали другите не ни смятат за луди.

Нима е толкова трудно да предадем тревогите си на Бога?

А какво всъщност означава това?

Това ни разкрива нещо много важно, че трябва да позволим на Господа да се бори за нас.

Свети Августин се молеше така: „Господи … Ти си ни направил за теб и сърцата ни ще бъдат неспокойни, докато не намерят покой в ​​теб“.

Изведнъж Живко трепна, погледът му се освежи, а устните му започнаха тихо да мълвят:

– Исусе, поверявам ти моята битка. Няма нищо от този свят, което може да ме отдели от Твоята любов. Доверявам ти се, защото знам, че можеш да се намесиш и да ме спасиш. Води моята битка. Признавам, че нямам необходимото, за да спечеля тази борба, но твоята благодат е достатъчна за мен. Това, което знам, е, че когато съм слаб, съм силен в Теб.

Пепо пак се бе начумерил. Крачеше нервно из стаята и подритваше ожесточено всичко, което му се изпречеше на пътя.

– Как можа? Знае ли той с кого си има работа? – думите му клокочеха като събуден вулкан.

Той не веднъж бе чувал от родителите и баба си:

– Негодуванието е отвратително и подло удовлетворение на душата. Горчивината активно го използва.

– Отмъщението има чудовищен апетит, за това се пази по-далече от него!

В Пепо всичко кипеше. Той размаха ръце и през зъби заскърца ядно:

– Един начин на отмъщение никога не е достатъчен. Ще си го получи. Друг път сериозно ще си помисли, когато реши да се заяжда с мен.

Обидите го спускаха надолу по една низходяща спирала.

Някои хора възприемат пътя към прощението неправилно. Те смятат, че той трябва да бъде невероятно приятен, не изискващо нищо от нас.

Нека бъдем реалисти.

Прошката не прощава престъплението. Тя не е съжаление за нарушението или желание да го игнорираме и подтиснем.

Прошката не води обезателно до помирение. Изразът: “ Прости и забрави!“ е един непостижим стандарт.

Болезнените спомени не приличат на стари дрехи, които просто трябва да съблечем и махнем.

Прошката е акт на промяна в отношението ни към нарушителя. В случая имаме движение от желание да навредим, до откритост и постигане на мир.

Стъпката към прошката е решаваща за нашето щастие.