Бурята остави много хора без домове. Единственият им багаж бяха дрехите на гърба им.

Милен седеше в хотела, където временно бяха настанили пострадалите.

Около него седяха няколко мъже, които попиваха жадно новините от преживяното в бурята. Те бяха много шокирани от чутото.

Няколко минути по-късно при Милен дойде един младеж и попита:

– Много се извинявам, че ви безпокоя, но моля да ми обясните. Изгубили сте всичко, а сте толкова спокоен?!

О, Милен съвсем не се чувстваше така, но околните го възприемаха по друг начин.

Тогава той обясни:

– Аз съм християнин и …

Милен не успя да довърши изречението, когато лицето на младежа грейна и той каза:

– Разбира се! Вие имате Бог. Разбрах! Всичко има смисъл!

И си тръгна усмихнат.

Може би през следващите седмици и месеци Милен щеше да има много подобни разговори.

Единственото, което той желаеше, бе да бъде изпълнен с Божия мир, за да отнесе Словото и Божията любов до всеки в този безпомощен и безнадежден свят.

Хората започнаха да се вълнуват все по – малко от избори, съставяне на нов парламент и ново правителство. Техните грижи и проблеми от ежедневието им създаваха доста трудности.

Една група от млади мъже се вълнуваха от въпроси, които обсъждаха при всяко свое събиране.

Днес дебатът не бе по-различен. Всеки споделяше мнението си и знанията си по разглеждания въпрос.

– Все повече и повече научни и медицински изследователи откриват, че значителен брой сериозни заболявания, включително някои от най-смъртоносните, са хронични по природа, свързани с избора ни на живот и начина, по който мислим или обработваме емоциите си, – започна Никола доста настървено.

– Гневът със сигурност е една от негативните емоции, които са свързани с голямо разнообразие от заболявания, – потвърди Данчо.

– Бог не е създал човешкото тяло, за да поеме дългосрочен гняв, вдигна показалеца си нагоре Данаил, – Медицината поставя високия холестерол, тютюнопушенето и гнева на равно, когато става въпрос за тяхното разрушително влияние върху човешкия организъм. Жалкото е, че гневът има както незабавни, така и трайни ефекти.

– Освен това тялото произвежда прилив на адреналин, за да се справи с кризата, – продължи да разяснява Спас. – Това дава на човека по-голяма сила да се бори или да избяга възможно най-бързо от създалата се ситуация. Адреналинът може да бъде както приятел, така и враг.

– Когато гневът е потиснат, тялото продължава да произвежда адреналин в малки количества, за да се справи с възприетата опасност, която ума и сърцето показват, че съществува, – Антон подкрепи Спас. – С течение на времето постепенното натрупване на адреналин и други хормони в човешкото тяло го увреждат.

– Вместо да признаят гнева си, хората са склонни да приписват негативните физически симптоми на стреса, – поклати глава Пламен, – защото или не осъзнават, или отказват да признаят, че гневът е виновен.

Обади се и сладкодумния Хари, той намираше случаи, с които да потвърди казаното:

– Веднъж един лекар ми каза: „Изглежда една трета от моите пациенти са на лекарства за стомаха, една трета са на болкоуспокояващи, а останалите са на транквиланти“. Повечето от тях не биха имали нужда от тях, ако се справяха с емоционалните проблеми в живота си.

Настъпи тишина, всеки обмисляше чутото, а Хари разказа следния пример:

– Преди известно време, в края на църковна служба, един мъж излезе напред . Беше приведен и се подпираше бастун. Беше чул пастирът да говоря за отрицателните физически ефекти на гнева и каза: „Лекарите ми казаха, че инсултът ми е причинен от гняв. Във формата, в която съм днес, съм заради гнева. Пастирю, кажете на хората, че гневът може да им причини това, което стори на мен“.

– Нито един проблем и никакво количество гняв не си струва да се задържите, ако разрушава здравето ни, – заключи Здравко.

Антон израстна заобиколен от хора посветили живота си на Бога, но в училище той откри, че не всички християни се справят добре с някои въпроси свързани с християнството.

Веднъж, когато вече бе гимназист, в едно от междучасията се бе събрала малка група в столовата .

Младежите не обсъждаха музикални състави, футболни отбори или съвременната мода, а спореха по въпроса за предопределението.

Сякаш Бог бе предизвикал този дебат с цел, да се задълбочи срещата им с несътворения живот и светлината на Господа.

Никак не бе просто да се победят един друг и да покажат на останалите безумието на пътища им.

В християнския живот има безброй разсейвания, които заплашват да ни извадят от релси и да ни отвлекат от общението ни с Бог.

По време на спора Антон си спомни за един човек, който бе задал умишлено войнствен въпрос относно конкретно религиозно вярване. Той го бе поставил с цел единствено, за да предизвика дебат и дори полемика.

Друг тогава бе реагирал спонтанно:

– Нямам време да обсъждам това, моя Бог ме чака.

Да, беше грубо, но имаше нещо вярно в казаното.

Не си губете времето с празни дебати, които ви откъсват от общението с Божия Дух.

Човек може да има големи познания за християнската вяра и дори да ангажира други в името на Христос, аргументирайки се за определена позиция и вярвания, които са достойни за похвала и защита, но напълно да пропусне същността.

Бог те чака. Той копнее да общува с теб. Не пропилявай живота си в празни занимания. Не изпълвай дните си с религиозен шум или заетост, която изпълва главата ти и изпразва сърцето.

Приближавай се към Него, за да се приближи и Той към теб.

Теодор бе само на три години, но ходеше с майка си да разтоварва хранителни стоки от микробус за нуждаещите се в района.

Една неделя майка му каза:

– Днес няма да ходим, защото микробуса се е развалил.

– О, не, – възкликна с тревога малкият Теодор. – Как ще доставят храната на хората?

– Трябва да се съберат пари и да се купи нов микробус, – обясни майка му.

Теодор се усмихна:

– Аз имам пари.

Той излезе от стаята си и след малко донесе пластмасов буркан пълен с монети. Богатството на Теодор бе около 30 лева.

Въпреки, че малчугана нямаше много, Бог събра жертвеното му приношение с даренията от други хора. И така бе осигурен нов микробус, който обслужваше района.

Малка сума, предложена щедро, винаги е повече от достатъчна, когато се постави в Божите ръце.

Когато се фокусираме върху това, което нямаме, рискуваме да пропуснем да гледаме как Бог прави велики неща с това, което имаме.

Петрана бе преместена в десетия си приемен дом. Тя бе неспокойно момиче и трудно се задържаше при поредните си родители.

Един ден Петрана попита учителя си:

– Ако повечето хора в обществото не вярваха в Бог, щяха ли хората все още да вярват в Бог?

Според Петрана хората вярват в Бог поради социални норми, а не поради истинска, лична вяра.

– Не знам, – призна учителят.

Откровеността на този човек накара Петрана да задава повече въпроси относно вярата и да търси Баща, когото винаги е искала.

Тя нямаше да намери този баща в следващия си приемен дом, където хората твърдяха, че са християни, а действаха насилствено.

– Изглеждаше, че християнството и разговорите за Исус са маски, които хората носят, за да скрият греха си, – казваше Петрана. – Аз не искам маска. Искам да бъда обичана такава, каквато съм.

В 13-ия си приемен дом Петрана намери търпение, доброта и искрена грижа. Нейната самотна приемна майка я заведе в здрава църква и направи лични жертви в името на новата си дъщеря.

– Спасението ми не се случи в един велик момент, а чрез малки чудеса, които постепенно разсееха везните на скептицизма, – споделяше по-късна Петрана. – Видях Бог по-ясно. Колкото повече време прекарвах сред хора, които преследваха благочестието, разбирах коя съм в Христос въпреки това, което бях направил и какво ми беше направено. Бащата, когото винаги съм искал, се оказа Бащата, който винаги е бил там, Бащата, който ми се разкри в един миг.