Дичо очакваше с нетърпение този ден. Щеше да посети увеселителния парк, който наскоро бяха открили в града им. Бяха му разказвали, че там има много люлки, ……. и изненади.

Когато влезе в ограденото място, Дичо бе зашеметен. Посрещна го голям шум, възгласи и множество хора. Той трудно се адаптираше към такава обстановка и в първият момент бе готов да побегне, да крещи и да плаче.

Майка му го прегърна и донякъде момчето се успокои. Дичо успя да се изолира от шума и ярките светлини. Постепенно напрежението премина и той започна да се оглежда любопитно.

– Ще се качиш ли на въртележката? – попита майка му.

Той само кимна с глава и докато да се усети бе настанен върху дървено конче.

Изведнъж всичко се завъртя. Образите наоколо се размазаха. Дичо се уплаши. Ревна с цял глас и протегна ръце напред търсейки защита.

Въпреки, че въртележката не се движеше много бързо, той се обърка и започна истерично да крещи:

– Искам при мама …..

Сякаш не го чуха и не му обърнаха внимание. Хубавото бе, че времето свърши и въртележката забави ход.

Когато спря Дичо се строполи в ръцете на майка си. Заровил глава в нея и се разрида.

Майка му го опря на краката му, искайки по този начин да го накара да дойде на себе си, но той легна на земята и продължи да плаче.

Колко много очаквания имаше малкото момче за този ден, а всичко се провали.

До легналия Дичо клекна младо момиче. Тя бе една от служителките в парка. Погали го по главата и го гушна.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Стана ѝ мъчно, че малкото момче не бе изпитало радост и удовлетворение на това място.

Дичо вдигна зачервените си очи към момчето и ѝ се усмихна.

Можем да не разбираме нечия мъка, но не е нужно да правим нещо голямо, за да ги утешим. Достатъчно е да бъдем с тях и да им покажем любов.

Навън бе облачно. Канеше се да вали, но не бе студено. В такова време хората си седяха у дома. На никой не му се излизаше навън.

Дядо Кирил седеше във фотьойла, потънал в своите старчески мисли.

Изведнъж Стоян се втурна в стаята и задърпа старецът си:

– Дядо, виж, какво пише тука?

– Какво? – попита вяло стареца, сякаш се събуждаше от дълбок сън.

– Учени са направили проучване и са установили, че само една лъжа може да повлияе на човешкото здраве.

– Я, я … – дядо Кирил се понадигна, вглеждайки се любопитно във внука си.

– Оказва се, – възторжено каза момчето, че скриването на истината, увеличава риска от развитие на сърдечни заболявания.

– Какво? – невярващо опули очи старецът. – Лъжите причиняват сърдечни заболявания?!

– Ето виж сам, – Стоян даде вестникът на дядо си.

– Я чети, че очилата ми останаха в другата стая, – помоли го дядо Кирил.

– „По време на изследването, – започна да чете Стоян, – експертите анализираха два модела за регулиране на емоциите: повърхностни и дълбоки. При първия тип човек демонстрира чувствата си пред другите, а вторият включва прикриването на истински мисли“.

– И какво станало? – нетърпеливо се обади старецът.

– „Когато човек произнася лъжа изпитва стрес, – продължи четенето си Стоян. – Ако правите това редовно, се увеличава натоварването върху сърдечно-съдовата система, която първа пострадва поради възникване на нервни ситуации….“

– Я, гледай ти каква била работата, – зацъка с език дядо Кирил.

– „В резултат на това вероятността от инфаркти и инсулти се увеличава значително“.

– И какво излиза? – почеса се по главата старецът. – Казването на лъжа не е полезно не само от морална гледна точка, но и поради увеличения риск от здравословни проблеми.

Стоян само поклати глава в съгласие.

Манол бе презрях и отритнат от хората човек. Той много тъгуваше, че от църквата в тяхното селище бяха останали само руини.

Болката му бе толкова голяма, че той често падаше на колене и се молеше:
– Къде е църквата Ти, Господи. Останаха само руини, а хората се пръснаха ….

Един ден Манол ясно чу глас:

– Моят разрушен дом възстанови.

Манол запретна ръкави. Започна да трупа дървета и камъни, а на всеки срещнат предлагаше:

– Ела да възстановим нашата църква.

Едни му се присмиваха:

– Ти си луд! Заел си се нещо, което не е по силите ти.

Други само клатеха глава и го подминаваха, а имаше и такива, които се правеха, че не го забелязват.

Той знаеше, че го чака много работа, но не се отчайваше. Облечен в стари, износени и избелели дрехи, мъкнеше дървета и камъни на гръб.

Ядеше само, когато някой му подхвърляше макар и сух хляб, а спеше на земята близо до руините.

С Божия помощ и няколко души, вдъхновени от неговото упорство и усърдие, Манол успя да възстанови храма.

„Но Бог избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите, също избра Бог немощните неща на света, за да посрами силните“.

Станимир разпалено размахваше ръце.

– Вдъхновяващо е, когато гледаш хората да са отдадени на нещо и да преследват настървено мечтите си.

– Ето Минка, – подкрепи го Атанас, – завърши само за три години колежа и веднага пое задача, която напълно я ангажира.

– Тони искаше много да има кола, – обади се Стефан. – Той е сладкар. Печеше и продаваше торти и това го правеше доста усърдно, докато събра необходимата сума.

– Борисов, – спомена идола си Стамен, – си е поставил за цел, с продажбите си да задоволява нуждите на сто нови хора всяка седмица.

– Това са нечии стремежи, в които нищо лошо не виждам, ако не се прекалява, – поклати глава бай Дамян, който седеше на близката пейка и слушаше разговорът на младежите, – но има по-важни неща които трябва да търсим.

– И какво е по-важно? – напери се Станимир.

Останалите погледнаха недружелюбно старецът, който се намеси в разговорът им без някой да го е канил.

– В отчаянието си, борейки се в пустиня, цар Давид викаше: „Боже, Ти си мой Бог, от ранина Те търся. Душата ми жадува за Тебе, плътта ми Те ожида, в една пуста, изнурена и безводна земя“ и Бог го привлече близо до себе си, – каза спокойно бай Дамян. – Дълбока духовна жажда на Давид можеше да се задоволи само в Божието присъствие.

Младежите го зяпнаха изумени, а възрастния човек продължи:

– Давид си спомняше за срещите с Бога, как живееше в Неговата всепобеждаваща любов и единствено бе удовлетворен, когато хвалеше ден след ден Господа.

– Ти се майтапиш, – нерешително, съвсем тихо каза Станимир.

– Дори през нощта размишляваше за Божието величие и признаваше Неговата помощ и защита, – усмихна се старецът.

– И ся к’во? – повдигна рамене Стефан.

– Божият Дух ни изобличава за греховете ни и ни приканва искрено да търсим Бога. Само от Създателят си можем да черпим всички добри неща, – заключи бай Димитър.

Една част от младежите подигравателно и пренебрежително се отнесоха към думите на възрастния човек, но други, макар че бяха много по-малко, сериозно се замислиха.

Бе слънчево и топло, но хората бездействаха заради епидемията. Камен и Добри успяха да се съберат заедно. Отдавна не се бяха виждали, само разменяха новини по телефона.

– Парите не са проблем, – разроши с ръка косите си Добри, – а нашето сърце, което ги използва, за да промотира себе си и подтиска другите.

– Това състояние винаги ни е водило до егоизъм, – съгласи се Камен.

– По това как използвам парите си и как се отнасям към тях, се разкрива сърцето ми, – продължи разсъжденията си Добри. – Всичко, което имаме е дар от Бога и това е заради неговата благодат.

– По това как гледаме на това, което притежаваме и парите си, определя как ще живеем, – допълни Камен.

– Ако разбереш, че всичко е дар от Бог, – Добри силно се развълнува, – това ще те доведе до щедрост, саможертва и удовлетвореност. С други думи казано, ти ще си добър настойник на това, което имаш и ти е поверено.

– Забележи, – наблегна Камен, – Ако смятам, че това, което имам е благодарение на упоритият ми труд и моите лични постижения, ставам безмилостен. Например ако съм бизнесмен и притежавам малка работилница, задържам плащанията на работниците си по един или друг предлог. Освен това не споделям ресурсите си с тези, които са в нужда.

– Такива хора са жилави и самонадеяни благодарение на многото пари, които притежават.

– Да, – потвърди Камен, – такива нямат нищо против да харчат за себе си, влагайки парите си в дрехи, електронна техника, скъпи екскурзии и купони. Щом човек смята, че парите му принадлежат, тогава нищо не може да го спре да ги харчи за себе си. Според него той си го е заслужил.

– Техните инвестиции са в неща, които гният и унищожават с времето. Те не инвестират във вечното богатство. Наградите, – поклати глава Добри, – за които работим в този свят, като използваме силите си, не съвпада с вечната славна награда, която Христос дава.

– А как е възможно да получим достъп до тази награда? – попита Камен, като лицето му придоби сериозно изражение.

– Не можем да работим и да я спечелим. Тя вече е придобита от съвършения живот на Христос и Неговата пълна и непостижима жертва на кръста. И това е за тези, които влагат вярата си в Исус и не търсят свои собствени трофеи в този свят.

Добро умозаключение за края на такъв разговор, но приятелите трябваше да се разделят и всеки се отправи към проблемите в ежедневието си.