Съпругата на един щедър човек веднъж му казала:
– Никога не съм срещала по-неблагодарни хора от братята ти. Когато твоите работи вървят добре, те дотичват веднага тук, но ако те постигне неуспех, те веднага се отстраняват.
Мъжът ѝ отговорил:
– Това се дължи на тяхната деликатност. Те не искат да бъдат бреме за нас, когато ние не сме в състояние да им дадем нещо.

В живота на много хора съществуват огромни гробища на мечтите, стремежите и талантите. И ние често го посещаваме, скитаме около надгробните плочи, четем надписите и датите, въздъхваме и скришом избърсваме сълзите си.
В края на крайщата, вие не забравяте всяка своя мечта, нейната усмивка, нейните очи, образ …. С всяка една ти си погребал и частица от себе си.
Защо умират мечтите? Вина за това има нашата нерешителност, страх, мързел, те убиват мечтите ни още в зародиш. Отчаянието, отсъствието на смелост, упоритост, признаване и неуважение към другите, убиват вече започващата да се оформя мечта. Може би често си казваме: „Защо не направиш нещо полезно, а не тези глупости?“
Всичко това е част от разбирането ми за „обективна реалност“. Всеки от нас може убедително и красноречиво да обясни, на първо място на себе си, защо не е направил това или онова, въпреки че е искал друго. Ти си объркан? Защото знаеш, че нещо  е умряло и то няма да се върне. Въпроса е, какво си направил, за да продължи то да  живее?
Околните не са виновни. Ключът се крие в нас.
Въпросът не е стрували си да го започна, имам ли способност за него, това полага ли ми се? Въпросът е, какво направих, за да разбера това и колко далече съм готов да отида, за да се осъществи мечтата ми?
Поставянето на цели, е като началото на път, но колко пътища сме извървели до края? Не твърдя, че трябва да се вкопчваме във всяка авантюра, но може би е време желанието да избягваме неуспехите да наделее над мотивацията за достигане на успех.

Много хора престъпват прага на църквата, остават на службата, помолят се и всичко това, за да освежат малко душата си.
Веднъж на една от службите дойде една баба. Тя се приближи до свещеника и го попита:
– Отче, колко свещи е необходимо да се сложат пред Господа?
Бабите често се допитват до свещеника и искат точно да им се обяснят нещата, за да не сбъркат.
Свещеникът помисли малко и ѝ отговори:
– Сложи за себе си. На Господа нищо не му е нужно, Той си има всичко.
Един мъж, който беше наблизо и чу думите на свещеника беше озадачен:
– Наистина ли нищо не можем да Му дадем? Няма ли у нас нещо макар и малко, което да Му дадем?
– Как да няма? – избърза да се присъеддина и една по-млада жена към разговора. – А добротата?
– Не, никой в сърцето си няма доброта, – каза тъжно свещеникът.
– А честност, порадъчност? – продължи жената да настоява.
– Разберете, – въздъхна дълбоко свещеника, – ако човек не е отворил сърцето си за Бога, в него няма честност, почтеност, нито жалост към другите.
В живота ние често сме твърде заети и мързеливи, за да отиде в църквата, да си поговорим с Бога в молитва. Отиваме при Него само, когато живота ни е притиснал и не очакваме вече помощ от никъде.
Представете си, когато имате много близък приятел, не го държа в резерва, когато ви е много тежко. Вие общувате с него, ходите му на гости, споделяте мъка и радост. Всеки празник на приятелят ви е и ваш празник. Ето така трябва да се научим да общуваме с Бога, докато още имаме време.

Александър беше труден тийнейджър. Ако продължаваше така, можеше да се намери зад решетките, а не бе глупав, но не знаеше къде да изразходи енергията си.
Учителят му организира юношески духов оркестър и Сашо се записа в него като тръбач. През ваканциите заедно с другите младежи от оркестъра обиколи страната. На концертите и импровизираните им изяви хората ги посрещаха радушно.
Когато завърши 8 клас бе записан в жп училище, но след участието му с духовия оркестър, мечтата му бе да стане певец.
Един ден той престъпи прага на филхармонията. Там го срещна преподавателят по народно пеене Васил Добромиров, който попита шеснадесетгодишния Александър:
– Какво желаете младежо?
– Искам да пея, – каза смело младежът и след като видя скептичната физиономия на преподавателят добави – Моля ви, поне чуйте какво мога.
Преподавателят снисходително махна с ръка и му каза:
– Добре! Давай да видим!
След като го чу, Добромиров веднага усети таланта в момчето. Попита го от къде е какво е учил и т.н. След това вдигна слушалката и се обади на директорът на филхармонията:
– Митко, при мен дойде един юноша. Няма музикално образование, но когато запее просто се преобразява и докосва сърцето. Би ли го прослушал?
– Добре, Васко, прати ми го.
Когато директорът на филхармонията го чу как пее каза:
– Взимам те. Всичко, което не си имал възможност да научиш, ще го усвоиш по време на работата.
Най-напред Александър пееше в хора, а след това стана и солист. Когато запееше, хората се наслаждаваха на изпълението му.
Мечтата му се бе осъществила.