В последно време Станко много се преуморяваше. Срещата с хора, които не бяха изпълнили поръчаното или уговореното, документи неправилно попълнени или прикриващи злоупотреби, … всичко това неимоверно го изнервяше.

На всичкото отгоре днес и екрана на компютъра му потъмня, а когато дойде техника каза:

– По-добре се снабдете с нов. Дори и да го поправя, пак ще се получи същия проблем след време.

– За сега го оправи, пък нататък ще видим – Станко въздъхна дълбоко и излезе навън, оставайки техникът да си свърши работата на спокойствие.

Негодуванието му още бушуваше в мислите му:

– Точно сега, когато имам толкова работа, да вземе да се счупи тази проклета машина.

Изведнъж погледа му се проясни и Станко забеляза колко прекрасно, сложно и същевременно съвършено е всичко около него.

Той виждаше не само цветята, но и капките роса по тях. Буболечки пълзящи по земята, насекоми хвърчащи във въздуха, весело прелитащи пчели пълни с нектар и всичко това го изпълни с радост и мир.

Станко усети аромата на земята, почувства топлината на слънцето, докосна листата на дърветата край себе си.

– А нощем колко е красиво, – усмихна се той. – Големи пламтящи топки газ в небето сякаш са поставени там да очароват с красотата си нощното необятност. И всичко това е за нас хората, сътворено от Създателя ни.

Изпълнен с очарованието, което бликаше край него, Станко бе забравил неволите си.

Радост се излъчваше от лицето му.

– По-често трябва да излизам навън, – каза си той. – Затворен в стаята, пропускам много.

Когато Васко бе малък, мечтаеше да научи сто езика. Другите му се присмиваха и го питаха:

– За какво ти са? Научи един, два, …. десетина. Сто са много.

– Искам на тези езици да разкажа на хората какво е направил за тях Исус Христос, – отговаряше сериозно на присмехите Васко. – Ако човекът отсреща не ме разбира, как ще повярва в спасителното дело на Божия Син?

Минаха години. Васко знаеше два-три езика и на още пет можеше да разкаже Евангелската вест. Толкова му бяха силите.

Един ден той видя един кореец да проси пред търговския център. Колко жалко корейския не бе между езиците, които можеше да използва.

Просякът също не знаеше български, нито можеше да обясни как е стигнал до тук. Той не искаше пари, нуждаеше се от храна.

За това не бе нужен някакъв специален език. Очите на корееца говореха красноречиво за това.

Васко хвана мъжът за ръка и го заведе в едно заведение. Там му поръча супа и хляб.

Мъжът сложи длан на сърцето си и леко наклони глава напред.

Васко го потупа по рамото и си помисли: „Заради Теб, Господи“.

По-късно, когато крачеше към дома си, младият мъж осъзна, че това бе най-добрата му проповед.

Това бе малко селище и хората се познаваха помежду си. Срещнеха ли се, поздравяваха се учтиво. Някой и да отсъстваше дълго време, когато се завърнеше , откриваше, че още не са го забравили.

Недялко се забърка с някаква престъпна група в големия град и заплати скъпо за това. Три години лежа в затвора.

Прибра се и на улицата срещна кмета бай Мирон.

Недялко се стъписа. Сега най-много да му каже да се маха от тук. В селището им не търпяха зложелатели и нарушители на реда, а той бе такъв. Нали затова бе зад решетките.

Кметът едва позна младежа. Недялко бе брадясал, отслабнал, а в очите му се четеше нещо гневно и язвително.

– О, здравей, Недялко! – каза кметът, като му се усмихна щедро. – Радвам се да те видя. Добре дошъл. Как си?

Недялко смотолеви объркано:

– Добре …

И продължи нататък по улицата.

Той съвсем не бе очаквал такова посрещане. …. Нещо се преобърна в него.

– Само за това си заслужава да оправя живота си , – каза си той.

Минаха години.

Недялко и бай Мирон се срещнаха в големия град. Старецът не го позна, но младежът не бе забравил бившия кмет.

Недялко го приближи, свали почтително шапката си и каза:

– Може би сте ме забравили или не сте ме познали, но ви спрях за да ви благодаря.

Възрастният мъж погледна мъжът, който го бе спрял, но така и не си спомни кой е. Отдавна се бе пенсионирал и оставил кметското място. Забравяше имена, а изглежда и физиономии.

Недялко му се усмихна:

– Когато излязох от затвора, вие ми казахте една добра дума. Не бях очаквал такова посрещане, но това промени живота ми.

За вас да поздравиш някого не е кой знае какво, но за друг това може да се окаже много важно.

Доктор Неотказов бе известен с практиката си. Лекуваше хората, без значение дали са бедни и богати.

Никого не връщаше от вратата си, без да се погрижи за него.

За него навред говореха:

– Той е добър, помага на всички.

– Лекува и не се отказва, докато болният не се изправи на крака.

– Не жали силите си.

– Всеотдаен е.

Случи се така, че царят заболя. Какво ли не правиха лекарите край него, но резултат нямаше. Царят линееше и губеше сили.

Един ден донесоха слуха за доктор Неотказов. Владетелят се оживи и веднага заповяда:

– Доведете ми този доктор. Само той може да ми помогне.

Намериха прословутият лечител и го докараха пред царя.

– Изцели ме, но не като голтаците, които лекуваш, – арогантно заяви владетелят.

– Това е невъзможно – възкликна докторът.

– С кого мислиш, че разговаряш? Както ти заповядвам, така ще направиш.

– Дори и сто пъти да сте по-болен от всички предишни мои пациенти, не мога да изпълня заповедта ви, – каза кротко докторът.

– Защо? – смръщи вежди царят и погледна строго доктора.

– Всички казват, че лекувам болните като царе ….

Угаждайки си на капризите, не осъзнаваме дали това което искаме е в наша полза или вреда.

Скоро щеше да има празник в селото. Хората с нетърпение го очакваха. Приготвиха си изобилие от храна и питиета.

Замечтаха се:

– Колко много радост ни очаква занапред.

– Ще се разходим по мегдана.

– Предстои ни да посетим този или онзи.

– Скъпи гости ще ни посетят.

Празникът дойде, но времето се развали. Хората останаха по домовете си.

Кой ще иска да се разкарва под дъжда и да гази кал?!

Започнаха да се оплакват едни на други:

– Няма почивка за нас. Орем сеем и жънем, все работа ни чака.

– Една седмица имаме да се позабавляваме в годината, то пък дъжд и кал се случи.

Мърморят хората и недоволно клатят глава.

Най-старият от тях се надигна и ги смъмри:

– Неблагодарни сме. Не знаем какво искаме. Жегата изгори хляба по нивите, а те реват, че не могли да празнуват.