Двете монахини тази вечер трябваше да стигнат до женския манастир „Сестри на милосърдието“. Те се оглеждаха с надежда за някой, който можеше да им покаже пътя.

Беше война. Англичаните бяха нахлули във Франция. Никъде не се срещаха жени, явно каква бе съдбата им, след като оттук бяха минали английски войски.

Повечето от полята бяха изгорени. Французите горяха, за да няма храна за настъпващите войски, а англичаните унищожаваха всичко, което не можеха да вземат със себе си.

Най- после двете монахини видяха сбръчкана старица, застанала пред една каменна къща, под още неузяла ябълка. С безъбата си уста възрастната жената се опитваше да отгризне от една зелена ябълка.

Когато ги видя старицата се опита да се скрие, но не успя да стигне далеч.

Мария, едната от монахините учтиво се обърна към възрастната жена:

– Добър ден, майко. Този път към манастира ли отива?

Жената се успокои, посочи напред с ръка по пътя и каза:

– Зад хълма е.

– Далече ли е? – попита другата монахиня.

– Много,

– Ще стигнем ли там докато се стъмни? – попита Мария.

– Ако имахте коне, да, – каза старицата.

– Благодаря ти, майко, – любезно каза другата монахиня.

– Имах дъщеря и двама внуци, – почти изплака старицата, – англичаните ….. дано горят в ада.

– Ще се молим за дъщеря ти и внуците ти, – съчувствайки ѝ каза Мария.

– Имате ли хляб? – с надежда попита старицата.

Мария се огледа наоколо дали няма от ония гладни мъже, които скитаха наблизо и като се увери, че няма никой, кимнаха с глава на Сара нейната спътничка.

Сара извади от торбата остатъци от хляба, който им бе останал и го предложи на старицата. Жената ги грабна и лакомо взе да ги гризе с безъбата си уста.

Мария и Сара продължиха пътя си.

– Ако продължаваме да раздаваме храната си, скоро ще започнем да гладуваме, – каза Сара.

– Знам, – каза Мария, – но как бихме могли да откажем?

– Не можем да свършим работата, за която сме пратени, ако умрем, – рязко възрази Сара.

– Но нали сме монахини, – каза кротко Мария. – трябва да помагаме на нуждаещите се. А колкото до това, кога ще умрем, нека Бог решава.

Сара остана смаяна:

– Никога не съм те чувала така да говориш преди.

– Баща ми мразеше хората, които говореха само за морал, а всъщност „всички те са добри, когато това ги устройва“. Когато много искаш да направиш нещо грешно, да натрупаш богатство от нечестни сделки, да целунеш жената на съседа или да излъжеш, това е времето, когато трябва да се съобразиш с правилата. Почтеността е като меч. Не трябва да замахваш с него,освен ако не си готов да го изпробваш.

Сара замълча, може би мислеше въру думите на Мария или просто се бе отказала да спори.

В Австралия жертва на модата прекарала четири дни в болницата след носене на тесни дънки. Лекарите били принудени да срежат дънките директно на жената, защото тъканта така стягала мускулите на прасеца, че се нарушавало кръвоснабдяването им.
35-годишна жена от Аделаида прекарала цял ден обута с тесни дънки. Тя помагала на едно семейство да се премести в нова квартира. Почти целия ден жената прекарала клекнала, изпразвайки шкафовете. След известно време тя усетила, че дънките ѝ са впити в нея.
След като помогнала на хората, жената си тръгнала късно вечерта. Когато минавала през парка „краката ѝ загубили силата си и тя паднала“.
В крайна сметка, допълзяла до пътя, хванала такси и отишла в болницата. Лекарите е трябвало да разрежат тесните дънки от самия крак, защото не можели да ги свалят по друг начин.
Седенето в клекнало положение значително нарушило кръвоснабдяването на прасеца и причинило голям оток. В резултат на това жената изпитала силен натиск на два основни нерва в долната част на крака.
Лекарите поставили на пострадалата апарат, който да премахне излишните протеини от кръвта, защото поради инцидента можели да пострадат бъбреците.

Даниела позвъни, а после поздрави Елена, която се показа на вратата. Елена докосна с пръст устните си и се измъкна навън, като тихичко затвори вратата зад гърба си. Покани с жест гостенката към другия край на верандата. Щом седнаха, прошепна:

– И двете спят на дивана. Изтощени са.

– Ти сигурно си капнала от умора, – тихо каза Даниела. – Донесох ти малко храна. Мога ли да направя нещо друго за теб или децата?

Елена се усмихна тъжно.

– Благодаря все пак, че дойде, – усмивката ѝ помръкна. – Решихме с хората тук, че момичетата са прекалено малки, за да присъстват на погребението на родителите си. Ще ги взема, да живеят при мен. Трябва да събера багажа им, а времето ми е малко.

Елена изглеждаше объркана:

– Трудно мо е да определя какво да вземе и какво да оставя? Жилището ми е малко, не мога да взема всичко. Опитвам се да разбера какво би имало някаква стойност за момичетата, когато пораснат.

Очите  на Елена се изпълниха със сълзи. Очевидно не можеше да говори повече и се загледа в далечината.

Дочу се някакъв шум откъм вратата. Едно от децата се измъкна тихо навън. Тъмната му коса бе рошава, по рокличката имаше петна от кетчуп, а крачета бяха боси. Момиченцето пъхна палеца в устата си, сгуши се в крака на Даниела и облегна глава на бедрото ѝ.

Даниела го вдигна на ръце и го прегърна. Детето мигновено заспа на рамото ѝ.

– Съжалявам, – прошепна Елена, – оставих ги малко да поспят, но изглежда Маги  се е събудила от гласовете ни.

На Даниела ѝ харесваше да усеща допирът на малкото телце до себе си.

– Не се притеснявай. Бива ме в това.

– Само на три годинки е. Дори не знае какво е станало. Нито пък сестричката ѝ. Не знам как да им кажа.

– Ще се справиш, – опита се да я успокои Даниела.

– Дали няма им навредя ако им кажа направо истината? Лошото е, че няма кой да се погрижи за тях. Аз съм единствената роднина на майка им. Родителите на баща им са много възрастни, а двамата му братя имат по четири деца. Не бих искала момичетата да са с тях. Виж, как внезапно се преобръща целия ти живот, – въздъхна Елена. – Нищо не подозирах, когато телефонът ми звънна вчера по обяд.

Даниела постоя още малко, побъбра си с Елена, опита се да я разсее от мъката и предстоящите грижи. Най-лошото бе, че децата бяха останали без родители. Внезапна катастрофа бе отнела живота им. Сега можеха и да не разбират какво се е случило, но когато пораснат ……

Невъзможно е да се прекратят раздорите и кавгите там, където няма любов.

Църквата преди всичко влияе на промяната в човешкото сърце. Израстването е стремеж на всеки вярващ. Църквата е мост между възможното и невъзможното.

Човешкото сърце, в което е започнало злото, предизвиква в света масово страдание на околните.
Когато позволим да действа Божият Дух и се покорим на Неговата воля, в нас се заражда добро и заобикалящата ни действителност се променя в следствие на любовта.

Невъзможно е да се прекратят войните, пререканията и раздорите в света, поради ненавистта и омразата, които царуват в него.

Победата на доброто над злото става в сърцето на човека и то чрез молитва.

Колкото са по-чисти сърцата ни, колкото повече любов имаме един към друг, толкова по-лесно ще се прекратят военните стълкновение, караници, раздори и противопоставяния един срещу друг. Тогава по-лесно ще се установят мир и добри отношение между хората.

През 1788 г. Ню Гемпшър е станал деветия щат на САЩ. Неговото второ име е „Гранитния щат“.
Именно Ню Гемпшър е първата колония, която е обявила независимостта си от Англия.
Сега в щата живеят около 1,3 милиона човека.
През 2003 г. жителите на Ню Гемпшър били признати за най-здравите хора в света.
Ето и някои необичайни закони на щата:
Всички говеда, които пресичат пътя, трябва да са оборудване със устройство за събиране на изпражненията на животните.
В ресторантите и кафенетата е забранено да се движат крака или да се поклаща глава в такт на музиката.
Забранено е събирането на водорасли на плажа.