Художникът трансформира снимки на случайни хора в невероятни илюстрации.

Само погледнете как е преобразил тези снимки бразилския художник Жулио Сезар!

Благодарение на ярките цветове и финно отбелязаните детайли, тези снимки сякаш оживяват.

Вероятно, много скоро този художник ще бъде засипан със снимки.

Бистра смачка салфетката и се прицели с нея в кошчето за боклук. Обърна се към Костадин и очите им се срещнаха. Бистра първа отмести поглед и попита:

– Били ли сте някога женен?

– Не, – спокойно отговори Костадин, като внимателно я наблюдаваше.

– А защо не сте се оженили? – продължи настойчиво Бистра.

– Първо учех,а после не срещнах подходящ човек.

Бистра кръстоса крака и продължи разпита:

– А били ли сте някога влюбен?

Въпросът бе неприятен за Костадин, но той се насили и каза:

– Няколко пъти.

– А наскоро? – очите на Бистра сякаш проникваха в него.

Костадин се почувства някак неуверено:

– Не, – замисли се и продължи, – може би да. Почти може да се каже да.

Бистра вдигна вежди. После тихо и настоятелно добави:

– И защо се колебаете толкова?

– Опитвам се да реша, – отговори Костадин с колкото се може по-спокоен тон.

Той имаше чувството, че разговаря с див елен или друго животно, което внезапно може да се подплаши и да хукне.

Костадин протегна ръка, но не я докосна. Вгледа се надолу по пътеката, след това вдигна поглед към хората, които се разхождаха наоколо. Децата шумяха и караха колела.

Целувката ѝ го изненада. В началото осъзна само, че лицето ѝ се приближи до неговото. Целуна го нежно и неуверено.

Костадин се поизправи, обхвана с двете си ръце главата ѝ и отвърна на целувката ѝ, като внимаваше да не я изплаши. Сърцето му силно блъскаше в гърдите.

След няколко минути те се отдръпнаха един от друг. Бистра се облегна на рамото му и се разплака без звук. Той я притисна до себе си и тя се успокои.

Разделиха се с една по-страстна целувка и всеки си тръгна по своя път.

Тогава я чу да му казва съвсем тихо:

– Извинявай! …..Още не съм готова за това.

Но Костадин беше търпелив и щеше да чака. И когато тя стане готова щеше да ѝ каже:

– Знам, че сърцето ти е разбивано много пъти. Разреши ми да го изцеля и ощастливя…..

С изобретяването на телефона и Интернета нашият живот коренно се е променил. Сега можем да имаме връзка с близките си, дори да се намират много далече от нас. Но този прогрес има и свой минус.
В китайския град Чунцин добре са помислили за хората зависими от телефона. Такива хора следят само своите телефонни устройства и не обръщат внимание на това, което става наоколо.
В този град са създали специални пешеходни пътеки за такива хора, за да ги предпазят от внезапен сблъсък или удар.
Идеята е била взаимствана от американците. Във Вашингтон направили подобен експеримент, но поведението на хората не се изменило. Те ходили така, като се движели и преди.
Така нареченото „телефонно платно“ не могло да измени поведението на хората.
Мнозина идвали на това място само, за да снимат надписа: „Първият тротоар в Китай за потребители на мобилни телефони“.
Намерили се и такива, които минавали от там, изцяло погълнати от телефоните си, без да разбират, че минават от там, където трябва.
Може би във всеки по-голям град трябва да има такова място, защото хората зависими от телефоните стават все повече.

Драгомир и Милен влязоха в стаята. Три от стените бяха окичени с лавици,  с плътно наредени една до друга книги, които  стигаха до тавана. На четвъртата стена бяха подредени папки и бележници.

Двамата се огледаха внимателно.

– От къде да започваме? – попита Драгомир.

– Всички книги, папки и бележници отдавна са преровени и изследвани, – каза Милен.

– Тогава какво ще правим?

– Ще търсим там, където никой не е търсил досега, – отговори съвсем сериозно Милен.

– И къде е това там? – намръщи се Драгомир. – Тук има само една огромна стая наблъскана с книжа.

– Николаев е бил интересен тип. Той е от хората, които крият тайните си на очевидни места, – започна да разсъждава на глас Милен. – Ако ти бе на негово място къде би скрил нещо, което не искаш другите да намерят?

– Май трябва да се елиминира всеки къс изписана хартия и стелажите, – почеса се по главата Добромир.

– Много точно, – съгласи се Милен.

– Може би някое тайно чекмедже, тухла край камината? – подхвърли като идея Добромир, като погледът му започна подробно да изучава детайлите около камината.

– Ти подценяваш Николаев. Той е бил човек с богато въображение. Тайните чекмеджета и отвор край камината са отдавна известни прийоми, – подчерта Милен.

– Вграден тайник в мебел или зад картина на стената? – опита се да гадае Добромир.

– Мебелите и картините не са добро решение, защото могат да се подменят или преместят. Трябва да мислим за нещо, което е неизменно, – замисли се Милен.

Изведнъж лицето на Добромир светна и той погледна към краката си.

– Подът! – извика той.

– Хайде да съберем килимите, – предложи Милен.

След като операцията приключи, Милен нареди:

– Внимателно огледай отворите между дъските. Търси място, което изглежда протрито и малко износено.

Двамата обхождаха пода и внимателно го оглеждаха. Измина малко повече от половин час, когато Добромир вдигна глава и се усмихна. Извади един жетон от джоба си и го пусна между две дъски, след това внимателно повдигна едната.

– Намерихме го! – възкликна Добромир развълнувано.

Милен легна на пода и надникна в образувалия се отвор. Вътре имаше кожен пакет. Милен го хвана много внимателно и го изтегли навън. Постави го на масата и двамата замръзнаха в очакване.

Милен със страхопочитание отвори пакета. От него извади бележник с дебелина около шест сантиметра.

Внимателно го разтвори. Вътре имаше чертежи и обяснения към тях. За Милен нямаше проблем  с разчитането на написаното, защото той знаеше около десетина езика писмено и говоримо и още толкова, макар и не толкова добре.

– Това е, – засмя се Милен. – Намерихме изобретенията на Николаев. Това наистина са откритията му, които не е искал да сподели със света. Той се е страхувал, че те могат да донесат разруха на хората, а не благоденствие.

Това бяха ценни изобретения и изследвания. Въпросът бе: „Как и за какво ще се използват по-нататък“?

Дали този бележник не трябва да изчезне отново, така че хора с лоши намерения, да не протягат ръце към него? Това бе трудна дилема за решаване ….

Живял някога един отшелник. Веднъж той пожелал да види света. Оставил своята пещера и отишъл в един град. Там посетил един благородник. Той го приел, нахранил и приютил.

Този благородник имал осемгодишен син, който много го радвал.

Минало известно време. Чул се плач край портата, носели мъртвец към гробищата.

Благородникът казал:

– Иди виж, сине, носят покойник. За него вечно блаженство ли ще има или е обречен на вечни мъки.

Момчето излязло. След като се върнало то радостно казало:

– Той е намерил вечно блаженство.

След известно време край тях отново преминал покойник. Благородникът отново изпратил сина си. Когато момчето се върнало тъжно казало:

– Този е осъден на вечни мъки.

Тогава отшелникът се обадил:

– Четирийсет години живях отделен от хората в една пещера, един ангел ми носеше храна, но все още не мога да кажа кой е предопределен за вечно щастие и кой е обречен на вечни мъки. Как можем да знаем това едно дете?

Момчето отговорило:

– Слушам това, което хората, си говорят, когато вървят след ковчега. Първият път казаха за покойника: „Той беше достоен и добър човек, никого не обиждаше и угаждаше на Бога“, за това ви казах, че е приел вечно блаженство. От вторият покойник се оплакваха: „Зъл човек беше, постоянно лъжеше. Жесток и несправедлив беше. От Бога не се страхуваше и нямаше срам от хората“, за него ви казах, че е обречен на вечни мъки. „Човек се познава по делата“, – така ме учеше дядо ми.