В един малък град имаше много магазини за дрехи, обувки, мебели, книги, ….., но един от тях бе доста странен.

В него се приемаха счупени и повредени вещи, а срещу тях получаваха нови или каквито им бяха необходими.

Там можеха да се разменят не само вещи, а и лошо отношение с добро, провали с милост, безпокойство с надежда, бреме с радост и мир, ….

Този магазин бе винаги отворен, а продавачът бе винаги на разположение на клиентите. Дори можеха да си поговорят с него.

Лошото бе, че повечето хора не знаеха, че съществува, За това трупаха стари неща, които не им трябваха и не биха използвали.

Ех, да знаеха!

Малкото, които знаеха за този чуден магазин, казваха на други:

– Не трябва да задържате това, което не работи. Идете в този магазин и го разменете. Ще получите нови и по-качествени неща.

Тези, които се съмняваха говореха обезсърчително:

– Може би там трябва нещо да се доплаща или да се прави!

– Не, не е нужно, – казваха тези, които познаваха и самия продавач. – Там всичко е безплатно. Просто трябва да си го вземете.

Повечето смятаха:

– Това е някаква реклама.

– Кой ще е толкова луд да даде вземе нещо негодно и да ти даде ново?

Посетилите този магазин настояваха:

– Отидете и се убедете сами.

Но повечето клатеха глава и не отиваха. За тях това бе невъзможно. За това трупаха счупени и ненужни неща и едва се оправяха из лабиринтите образували се от този боклук.

Пак щяха да се понижат температурите, но този път дъждът може да премине и в сняг, но това толкова не смущаваше хората. Те бяха свикнали с аномалиите на времето. Сега друго ги измъчваше.

Мъже седнали пред магазина разговаряха.

– Целия свят се е травмирал, – въздъхна тежко Гочо.

– Така е, – съгласи се Дако. – Не знаем защо сме се родили и на къде вървим.

Дядо Добри не се стърпя и се обади:

– Това са нашите невидими врагове греха и секуларизма. От тях сме объркани и ходим като зашеметени. Светът се нуждае от Божия народ, който ще остане непоклатим в този хаос.

– Каквото и да си говорим, – размърда се Стефан, – войни опустошават плодородна земя, пандемии повалят хиляди хора, …

– Но сред всичко това Бог си има свои люде, – повиши тон дядо Добри, – които като провъзгласят Божията истина в този разпадащ се свят, ще се спасят мнозина.

– Кой знае? – почеса се по тила Тотьо.

– Сред всичко това е Бог, – започна настървено дядо Добри. – Това е борба. Може да сме преуморени, но нека вдигнем лицето си към Господа. Кой знае, може би сме избрани за такова време като това?!

– Избрани да теглим и да се мъчим, – намръщи се Владо.

Повечето се съгласиха с него, а дядо Добри уважаваха за почтеността му, но не искаха да го слушат, когато им говореше за Господа.

Е, може някои от тях да се замислят един ден и да се променят.

Петко въздъхна с облекчение:

– Най-после в Рая. Даже Всемогъщият ми каза: „Браво“. И то за какво? За това, че прекарах живота си в спорове с други хора, коментирайки видеоклиповете в YouTube.

Той радостно подскочи и продължи:

– Не бях сигурен дали тази работа ще е достатъчна, но както се оказа, моят Небесен Отец наистина оценява и одобрява времето, което прекарах, спорейки с хора, с които не бях съгласен в YouTube. Наистина им показах! Сега мога да прекарам вечността в Рая!

И Петко потри самодоволно ръце.

Не всички в Рая бяха съгласни с това отсъждане. Много от тях влизаха в славата и блясъка на Рая като се трудеха, давайки на бедните, утешавайки скърбящите и грижейки се за вдовици и сираци.

– Как може упоритите дебати на Петко с несъгласните потребители на YouTube, да бъдат достатъчни за толкова жадуваното „Много добре“, дори „Браво“?! – възмущаваше се един от тях.

– Бях лекар и спасявах стотици животи, – обади се друг, – а този …. справедливо ли е?

– И аз бях доброволец в приютите за бездомни през почивните дни, а този е спорил с хората онлайн за теология и политика!

Петко прие леко спорещите и попита:

– Ей, тази година анонимния сарказъм и дребните обиди май се броят за нещо, а?

След което се отправи към небесното имение, приготвено специално за него.

Ами тези хиляди дебатиращи онлайн, които влязоха във вечното проклятие, защото никога не чуха Евангелието от Петко?!

Топлото януарско време изненада всички.

Пчеларят Тотьо се шегуваше:пчели

– Пчелите са излезли много рано. Ще ядем мед от кокичета.

– Дали не са били гладни, та толкова рано са се раздвижили, – подкачи го Дончо, който нищо не разбираше от пчеларство.

– Не гладът, а времето ги подмами, – реагира веднага Тотьо.

Бай Стефан се почеса по главата и рече:

– Има един друг глад, които засяга всички, независимо дали живеят в Президентският дом или в приют, дали са секс символи, нови звезди или майки, които си стоят у дома.

– Какъв е този глад? – попита заинтересовано Ганчо.

– Където и да сме, колкото и много да имаме, – усмихна се Стефан, – ние жадуваме за нещо по-богато, по-дълбоко, по-красиво, по-вкусно, по-бързо – нещо, което засища.

– Е, казвай де! За какво говориш? Все със твоите загадки, – нетърпеливо размаха ръка Ганчо.

Бай Стефан бе мъдър човек. Той не бързаше да отговори, защото искаше да накара хората да се позамислят. Виждайки любопитните погледи отправени към него, започна да обяснява:

– Някои признават този глад и се стремят да го задоволят по социално приемливи начини: образование, кариера, семейство, приятели или обществена служба. Други се отчайват и ядосват. Те се опитват да задоволят глада си с безразборни връзки, злоупотреба с наркотици и алкохол и дори с, насилие.

Всички мълчаха в очакване. Никой не се досещаше, какъв ще да е този глад?!

Бай Стефан ги огледа и каза тържествено:

– Това е гладът на душата. Ние всички имаме една и съща нужда – Бог.

– А как да го намерим? – с насмешка попита Радой.

– Най- лесния начин е като Му се отдадеш, – отговори Стефан. – Опитай!

– Не е много лесно, – измърмори Манчо.

– Така само изглежда, – усмихна се Стефан. – В противен случай ще останете в робството на греха и ще се подавате лесно на изкушенията.

Повечето повдигнаха рамене, а останалите махнаха с ръка.

– Бай Стефан само това си знае, – Засмя се Евгени. – За него няма друго освен Бог.

Дали защото осъдиха стареца и не се съгласи със него, не знам, но тъмен облак засенчи слънцето, което до преди малко грееше приветливо.

Бе невероятно топло за декември. Хората се радваха на слънцето, но говореха обезкуражено:

– Това не е на хубаво.

Мими и Мая се радваха на топлия ден. Двете седяха на пейката пред техния блока.

Мая предложи:

– Представи си един идеален свят.

– А това означава ли мир? – попита Мими.

– Е добре, представи абсолютно спокойствие, – Мая перна Мими по носа.

– Перфектния свят допуска ли радост? – Мими не отстъпваше така лесно.

– Опитай се да създадеш най-голямото според теб щастие, – посъветва я Мая.

– В този измислен свят ще има любов?

– Тогава помисли за място, където за любовта няма граници.

Този път Мими не реагира. Тя мълчеше, стискайки силно очите си.

– А сега, – тайнствено каза Мая, – представи си небе. Наслади му се.

– Аз копнея за него, – въздъхна Мими.

И двете момичета се засмяха.

Мая добави:

– Никой никога не си е представял какво е приготвил Бог за тези, които Го обичат.

Както и да си го представяме, едва ли ще успеем, да постигнем задоволителен резултат, но това не ни пречи да мечтаем и копнеем за него в стихове, проза или просто да нарисуваме една картина, изобразявайки го.