Боби Фишер не можел да се преструва, да мами и да прави компромиси.

Един ден му предложили да рекламира „Фолксваген“ за голяма сума пари.

За разлика от актьорите, които в такива случаи се интересуват предимно от размера на хонорара, Фишер внимателни и обстойно разгледал автомобила на известната фирма и се отказал от изгодния договор.

Когато го попитали:

– Защо се отказваш така лесно от толкова много пари?

Той отговорил:

– Не мога да рекламирам кола, която е подходяща само за самоубийци.

За щастие катастрофата се бе случила близо до шосето. Ако бе станала в някой каньон или планина трудно щяха да приберат останките на самолета. По-точно щеше да им отнеме повече време.

– Това не ми прилича на обикновена авария, – отбеляза Ленов. – ще ги убедя в нашата лаборатория да побързат с разследването.

– И вероятно искаш да поема всичко по извозването, – недоволно измърмори Гегов.

– Ще изпратим всички останки в Центъра, където да ги тестват, – каза Ленов, – а извозването на останките наистина мислех да възложа на теб.

Ленов и Гегов бяха приятели. Те бяха създали център, в който правеха изследвания и проучвания на подобни аварии.

Центърът бе разположен навътре в пустинята върху площ от две хиляди декара. Разрасналият се близък град бе достигнал до такива размери, че центърът се намираше в покрайнините му.

Тази база разполагаше с 11 километрова овална писта за тестване, път с препятствия и кал, хлъзгава писта, открита и закрита писта за симулиране на катастрофи и много лаборатории. Имаше още километър и половина самолетна писта и четири хангара за изпитателни полета.

След като се раздели с Гегов, Ленов се срещна с Дамянова, която проявяваше интерес към центъра.

– Не знаех, че извършвате изпитания по поръчка на автомобилни компании, – каза Дамянова. – Мислех, че всяка фирма си има собствени изпитателни писти и лаборатории.

– Наистина имат, – уточни Ленов, но много от тях искат провеждането на отделни независими изпитания. При нас се тества всичко, което се движи на колела, от велосипеди до най-тежките камиони. Например, утре ще ни докарат един свръх тежък камион.

– Харесва ли ви тази работа? – попита Дамянова. – Участвате ли в изпитването на колите?

– Понякога, – похвали се Ленов, – когато ми се отдаде възможност. – Особено забавно е изпитването на камион.

– На камион? Вие се шегувате, – изненада се Дамянова. – И какви камиони най-много ви харесват?

– Да кажем, немски камион със страхотни размери, – засмя се Ленов. – Той е висок 7 метра и половина и празен тежи около 200 тона.

– Не мога да си представя такова голямо нещо, – ахна Димова.

– Най-големият камион в света прилича на триетажна сграда, започна да разказва Ленов, – когато е пълен до горе тежи  колкото един „Боинг 747“. Гумите му имат диаметър три метра и всяка една от тях тежи повече от една лека кола.

– На кого му е потрябвал такъв огромен камион? – попита Димова.

– Една мина за добив на въглища ни поръча да го тестваме, – отбеляза Ленов. – Струва си да платят солиден консултантски хонорар, тъй като възнамеряваха да поръчат 20 броя от тях.

– Невероятно, .- Остана смаяна Димова.

Сега тя разбираше, защо Ленов заедно с приятелят си бе отворил такъв център. Те получаваха доста пари от изпробване на нови превозни средства и изследването на причините за катастрофи и аварии.

Някои композитори получили от търговци на вино и коняк оригинални музикални поръчки:

„Напишете мелодично красива музика към изпратените ви куплети, възхваляващи различни сортове вино, коняк, шампанско ….“

Предлаганият хонорар бил доста голям и много композитори тайно се захванали да пишат музика по зададените стихове. Малцина биха устояли на такова изкушение.

Веднъж при един такъв композитор дошъл негов приятел. Когато гостът влязъл, забелязал как домакинът бързо скрил нотните листове.

– Какво съчиняваш? Нещо неприлично ли е? – попитал гостът.

– Честно казано, ти почти позна, – с усмивка казал домакинът. – Съчинявам музика за един посредствен коняк. … Мисля, че моят „музикален коняк“ е много по-приятен от истинския.

На Паганини предали покана от краля да свири в двора му. Предложението било за половината от искания хонорар.

Когато цигуларят разбрал това казал:

– За какво са необходими чак такива разходи? Негово величество може да ме чуе за много по-малка сума, ако посети мой концерт в театъра.

Тя беше добро същество и тази нетрайна и мимолетна слава се оказа истинско нещастие за нея. Трепереше над славата си и повече от четвърт век се мъчеше по всякакъв начин да я запази, ала усилията й останаха почти безуспешни. Тя почина  в едно малко неизвестно село, оплаквана от приятелите си и забравена от света.

Известността на Ива Ст. се дължеше на… . Очевидно тази известност беше изкуствено раздута, а не спечелена. Наистина тя пишеше и публикуваше някакви статии във вестници и неизвестни списания, но в тях нямаше талант. И сто години да пишеше, тези неща нямаше да й донесат слава.

Име й създадоха всъщност вестникарските бележчици, пускани от мъжа й, незначителен журналист, който работеше на дребно. В течение на година-две тези бележчици се появяваха упорито. Човек не можеше да отвори вестник, без да се натъкне на някоя от тях.

„ Говори се, че Ива Ст. е наела вила в Н., където смята да прекара лятото.

Ива Ст. се обявява решително против въвеждането на късата пола в следобедния тоалет.

Слуховете, че Ива Ст. ще прекара предстоящата зима в Париж, са неоснователни. Тя още не е взела определено решение.

Ива Ст. присъства в събота на концерта  на филхармонията и се изказа одобрително за новата симфония.

Ива Ст. вече се оправя от тежката болест и състоянието й продължава да се подобрява.“

Тази всекидневна реклама имаше много интересно въздействие. Името на Ива Ст. стана толкова известно на широката публика, колкото и имената на най-големите знаменитости от това време, и хората говореха с интерес за всички нейни прояви и обсъждаха нейните мнения. Случваше се някой невежа от дълбоката провинция да започне да задава въпроси и тогава възникваха изненади за всички присъстващи:

— Коя е все пак тази Ива Ст.?

Присъстващите с изумление откриваха, че не могат да отговорят на този въпрос. Никога не бе им минавало през ум да се осведомят.

— Какво е направила тя?

Присъстващите отново онемяваха. Те просто не знаеха. Не си бяха дали труд да разберат това.

— Тогава с какво е толкова известна?

— Е, имаше нещо, не помня точно какво…. Не съм се интересувал….. , но предполагам, че всички го знаят.

Накрая хората откриваха с изненада, че са приемали нейната слава само от рекламата във вестниците и че нямат представа коя е тази Ива Ст. Дори не знаеха какво е направила, ако изобщо е направила нещо.

Благодарение на тази странно създадена известност Ива Ст. успя да стъпи на подиума и най-малко два сезона народът се тълпеше в залите само за да я види. Тя беше само визия със скъпи тоалети, но това нямаше трайна стойност. Известно време те й носеха тлъст хонорар. Но след това хората бързо я забравиха напълно.