Таня беше весел и жизнерадостен човек. Обичаше да прекарва доста време с приятелите си. Посещаваше и различни мероприятия.

Една сутрин тя се събуди в ужасно състояние. Цялото ѝ тяло бе покрито с големи лилави синини. Изглеждаше така, сякаш някой я бе пребил жестоко.

– Не си спомням да се е случило такова нещо с мен, – каза си Таня. – Снощи не съм слагала капка алкохол в устата си. От къде са тогава тези огромни хематоми?

Тя още не можеше да повярва на очите си. Преди да си легне, Таня се чувстваше много добре, нищо не предвещаваше, че ще ѝ се случи нещо лошо.

Минаха няколко дни, но синините ѝ не изчезнаха и Таня отиде на преглед в болницата. Лекарите като я видяха веднага я изпратиха да ѝ направят биопсия на костния мозък.

Диагнозата беше ужасна:

– Имате рядка форма на левкемия, – каза загрижено лекарят. – Тя е причината за появата на хематомите и постоянната умора, която сте имали.

– И сега какво следва нататък? – попита плахо Таня.

– Ще преминете един курс на химиотерапия, тъй като кръвта ви не се съсирва правилно. Нивото на тромбоцитите ви е едва 9, а на здрав човек е между 140-400.

Осем месеца след поставянето на диагнозата, Таня се чувстваше много по-добре. Симптомите утихнаха, но възстановяването ѝ е все още беше далече.

На всеки 12 седмици Таня трябваше да си прави кръвен тест и так да продължи и през следващите три години.

– Когато ми казаха, че имам левкемия, – сподели с приятелите си Таня, – моят свят се срина само за един миг. Но си казах, че това не може да ме спре и продължих да се радвам на живота.

Една от сестрите, която се грижеше за Таня, каза:
– Тя има силен дух. Смело гледа към неприятностите и проблемите. Умее да превръща негативните неща в позитивни. Това момиче често ни вдъхновяваше в отделението.

Таня направи всичко по силите си, за да оздравее, може би това ѝ помогна, за да подобри по-бързо състоянието си.

Този случай още веднъж ни доказва, че каквато и ситуация да дойде, не трябва да отпускаме ръце. Нужно е да бъдем силни и да продължаваме да се борим, без значение какво се случва.

На 90 години Норма изгубила мъжа си, а няколко дни след това разбрала, че е болна от рак. Тя се отказала от операция и следващата я химиотерапия.

Вместо това решила да пътешества из САЩ.

– Какво лечение? – казала Норма. – Аз съм на 90 и вече си отивам.

И го направила.

Децата на Норма живеели в придвижващ се фургон и когато старицата споделил с тях своите планове, те я подкрепили.

Така 90 годишната жена се отправила на пътешествие. Тя нямала болки и не се чувствала дискомфортно. И ракът я освободил.

Когато докторът на Норма обвинили в безоотговорност, той отговорил:

– Тя е избрала свой метод на лечение. И той се оказа успешен.

Дребната весела бабичка пътувала по щатите, обогатявайки живота си с нови преживявания и впечатления.

Жената посетила много национални паркове в САЩ, видяла Скалистите планини и дори станала участник в една от индиянските церемонии! При нея дори нямало намек, че е паднала духом.

Норма ни дава много добър съвет:

– Каквото и да стане, просто продължавайте да живеете. Това не е чак толкова трудно, колкото изглежда.

Вера бе стажантка в болницата. На рецепцията тя се запозна с Георгиев. Той беше професор по ботаника, живееше в един от хубавите квартали на столицата. Щастлив бе в брака си и имаше три деца.

Когато Георгиев се запозна с Вера бе на 72 години. Той умираше бавно и постепенно от рак на белия дроб.

Беше му приложена химиотерапия под авторитетното наблюдение на известен онколог.

Една нощ Георгиев попадна в реанимацията, защото през деня бе имал проблеми с дишането. Той трудно се движеше в отделението и просто бе припаднал.

Преди Вера да отиде при него, тя погледна тестовете му и рентгеновите снимки на белите му дробове. Забеляза, че той има двустранен ексудативен плеврит, последствие от рака на белите дробове. Това беше много лошо.

Вера влезе в стаята и видя измъчен и изтощен мъж. Тя го попита стандартно:

– Как се чувствате?

От отговора, който последва тя разбра, че той е славен човек. Побъбриха си малко за незначителни неща, след което Вера му каза:

– Течността в дробовете ви е от рака. Ние можем да я изтеглим чрез специални игли, но облекчението след тази процедура няма да продължи дълго. За съжаление ракът ви прогресира.

Когато разговаряше с него Вера се чувстваше странно леко. След като му съобщи диагнозата, тя реши преди да отиде при следващия пациент, да го попита:

– Вие разбирате ли тази диагноза и какви са прогнозите?

Той се усмихна и каза:

– Четох в Интернет, че при такава диагноза ми остава да живея няколко месеца, но онкологът настоя да продължа химиотерапията.

– А вие самият какво искате? – попита Вера.

Георгиев се умълча за няколко секунди. След това вдигна очи и погледна Вера. Тя видя как по лицето му се стичат сълзи.

– Аз изживях един прекрасен живот. Имам прекрасно семейство. Моите близки ме обичат и аз бих искал да бъда с тях в къщи – и той заплака, като хвана Вера за ръката. – Никой до сега, нито един път не ме е попитал какво искам. Моля ви, мога ли да си отида в къщи? Всичко, което искам е да си бъда у дома.

Вера беше шокирана. Провеждаха лечение, изпробваме един или друг метод, но никой не  бе попитал болния, какво той иска.

Георгиев съвсем не искаше да бъде в реанимацията, не желаеше тръбата в гърлото си, нито катетъра. Той знаеше, че болестта е неизлечима. И искаше да умре спокойно.

Вера успя да го изпрати в дома му, където му оказваха палиативни грижи.

Той почина две седмици по-късно, заобиколен от любимите си хора.

Вера бе доволна, че го е попитала какво точно иска. Така се стигна до вариант, който беше най-добър за останалите дни от живота му.

Когато Вера чу, че Георгиев е починал, тя почувства облекчение, че е могла да го избави от страданието му.

Един следобед Тони Лечев, специалист по белодробен рак разговаряше с една жена, която наскоро бе дошла в клиниката. Отчаянието и слуховете за някои изцерения, бяха подхранили надеждите ѝ. Последната ѝ шанс бе тук.

Тони умееше с удивително майсторство да представя канцерогенезатам раковата генетика и химиотерапия на всеки пациент, прекрачил прага на клиниката.

Този път негова пациентка бе Мария Стоянова. Тя бе на средна възраст. Бяха ѝ открили бронхоалвеоларен карценом. Пациентката  бе преподавателка по история. Имаше добри обноски и остър ум.

Лечев седеше срещу нея и ѝ рисуваше схема на случая ѝ, докато говореше.

– Клетките във вашите бронхи, – започна той, – са претърпели мутации, в резултат на което са започнали да се делят безконтролно. Така те са образували локален тумор. Ако бъдат оставени, ще претърпят нови мутации. В резултат на това ще придобият способност да се придвижват, да проникват в тъканите и да метастазират. Химиотерапията допълнена с облъчване, би убила повечето от раковите клетки, което вероятно би предотвратило появата на метастази в другите органи.

Лечев я погледна насърчително:

– В най- добрия случай клетките, – каза той, – носители на мутирали гени, ще умрат и ракът ще бъде излекуван.

Мария  погледна с изпитателен поглед Лечев. Обяснението му звучеше логично и издържано, но все пак тя видя, че в него имаше слабо място .

– Как лекарствата, които ми предлагате ще „спрат“ мутациите в гените? – искаше да знае преподавателката по история. – Как те ще знаят кои клетки са носители на мутации, за да убият точно тях?

Беше улучила онова разминаване, между научното обяснение на  болестта и лечението, което бе добре познато на онколозите. Вече толкова много години лекарите онколози бяха като в тенджера под налягане.

През всичкото това време онколозите не стояха със скръстени ръце, те се бореха за всеки човешки живот до последно. Беше станало ясно, че ракът не е болест, а много болести.

Това е война с един безформен и всепроникващ враг. В нея има победи и поражения, героизъм и арогантност. И както във всяка война има ранени, обречени, забравени и загинали.