Децата остро реагират, когато във фразите, които отправяме към тях фигурира частицата „не“. Затова използвайте глаголите в повелително наклонение, които точно ще обясняват на детето какво трябва да направи.
Просто перефразирайте обръщението си към детето от отрицание на нежелателно действие, към призив за приятна работа. Това съвсем не е сложно.
Ето ви няколко примера, как може да стане това:
– „Говори тихо!“ вместо да кажете: „Не викай!“;
– „Прибери си играчките в кутията!“ вместо „Не си разхвърляй играчките!“;
– „Измий си ръцете с сапун!“ вместо „Не ходи с мръсни ръце!“;
– „Хайде да помислим, какво да направим!“ вместо „Не ми мрънкай!“;
– „Разкажи ми какво се случи!“ вместо „Не ме лъжи!“;
– „Затвори си устата, когато ядеш!“ вместо „Не яж със отворени уста!“;
– „Сложи ножа на масата и вземи ето това!“ вместо „Не пипай ножа!“ и т.н.
В тези примери детето ясно чува, какво трябва да прави и какво точно искате от него. На него му е по-лесно с фрази, които описват какво да прави, а не отбратното.

Буришаският език е северо пакистански език. На него говорят около 90 хиляди човека. Той е много уникален език.
Лингвистите все още не са успели да намерят генетично подобен език. Още по-впечатляващо е, когато разбереш, че дори и най-странните езици се отнасят към някакво езиково семейство.
Бурушаският език има много особености най-известната, от които е чувствителността му към шума.
Например, на български можем да кажем: „Вратата се отвори тихо“, „Вратата се отвори с поскърцване“ или „Той чу, че вратата се отвори“. За говорещите на бурушаскине не съществуват такива фрази. В този език се смяна само думата в зависимост от това, шумно или тихо е станало действието.
Да вземем например, тази врата. В бурушаския език има три отделни думи за действието на вратата. Една се използва, когато вратата се отваря много тихо, друга, когато просто тихо се отваря, но не прекалено много, а третата, когато вратата се отваря много шумно.
По такъв начин се достига до много точно описване на действието, особено ако става дума за нещо много шумно.

Нерешени емоционални проблеми на родителите се предават на децата и то в доста по-сгъстени краски. Това прехвърляне става чрез внушение от родител на дете в ранна детска възраст под формата на скрити поръчки, неявно формулирани думи или действия …
„Ти си толкова срамежлив и толкова тудно се общува с теб“. „Ти не си като останалите“. Чрез такива и подобни фрази родителите наблягат на детето: „Не принадлежи“.
Смисълът на всичко това може да се тълкува така: „Недей да принадлежиш на никой друг, освен на мен. Ти си изключителен“.
Причината за това поведение на родителите е, че те се страхуват да общуват с други хора. Човек, който се подчинява на този натиск, се чувства като чужденец сред хората и затова несправедливо го смятат за саможив и затворен.
Чувството „отделен от всички“ ще тегли човека към родителите му, тъй като сред другите хора му е „студено и самотно“.
Всеки може да се отърси от това, ако участва в група, пред която е възникнала някаква опасаност. В борбата на групата да оцелее, възниква чувството на солидарност и другарството ще заместви преживяванията в детството.

„Бог е любов“ – това не е просто красива фраза, а основата на живота. Много често нашето възмущение към църквата се дължи изключително или предимно на нас. Ние сме нетолерантни, немилостиви, завистлив, триумфираме над другите, горди сме, безчинстваме, търси своя полза и победата на своята гледна точка, досадно ни е, във всичко и във всеки виждаме зло, радваме се на неправдата, тъгуваме за истината, на нищо не вярвам, на нищо не се надявам и нищо не понасяме. Ние не обичаме. Ето защо, виждаме всичко в различна светлина.
Ние прощаваме на себе си, когато грешим и се надяваме да се коригира, но рядко оставяме това право на други хора. През цялото време, обвиняваме много хора, че са недостойни. Но сам Господ поставя всичко на мястото си.
Същото разминаване се разкрива и тогава, когато ние питаме: Защо трябва да отида в храма? В крайна сметка, въпросът звучи така, сякаш става дума за спортния клуб, университет или партия. Всичко това изглежда външно за отделния човек, неща които могат да бъдат полезни или безполезени в живота му.
С какво може да се сравни Църквата освен с болница? В клуба можем да отида или да не отида, но да отидеш на лекар, когато нещо те боли е невъзможно, това е необходимост.
Това не е избор: Къде е по-добре да отида – в храма, на фитнес, на парти или на танци? Ние говорим за фундаментално различен избор. Това не е избор, да го правя или да не го направи. Това е избор: да бъдеш или да не бъдеш. Един човек идва на църква, за да се научим да обича. Любовта не е просто „влияния …“, чрез нея целият ти свят и отношението към другите се променя. И различните неща – от курса на долара до кавгата с родителите, ще се възприема по съвсем различен начин.
Живот в присъствието на Бога, открива на човека смисъла на неговото съществуване, което се реализира чрез любовта.

Една жена отишла да работи в Япония за два месеца. Японски не знаела, но английски владеела перфектно.
Местната храна е много специфична и за да икономиса, тя измислила хитър трик. От познат научила телефона за поръчка на пици в къщи и научила фраза на японски, която означавала: „Пица с аншоа на адрес ……, моля“.
И цял месец се наслаждавала на позната храна, при това си спестила доста пари.
Но веднъж, когато тя произнесла заучената на японски фраза, чула на английски език в отговор следното:
– Госпожо, вие сте наш редовен клиент и ние нямаме нищо против вас. Но ако обичате пица, защо не се обърнете към някоя пицария?
– А вие какво, не можете да ми донесете пицата ли?
– Пица можем да ви донесем, с това се занимаваме през последния месец, но проблема е в това, че нашата пица не е най-добрата в града. Ние сме мебелна фабрика, а не пицария.
Вежливостта на японците, тяхното търпение и устойчивостта на нервната им система е достойна за уважение.