Тази улица не беше главна, а само една пресечка от площада, но по нея минаваха много хора. Като доказателство за това по тревата край нея бяха разхвърляни какви ли не опаковки. По тях можеш да разбереш какво се продава в магазина на площада. Същински потоп от заместители, рожби на индустриалната химия, напаст на техническия прогрес.
Дядо Кольо в синя фланелка и дочени панталони работеше усърдно с метлата и на тази незабележима улица събираше внимателно и съсредоточено боклука.
Край него мина млада жена. И в место поздрав му подхвърли:
– Бай Кольо, пак ли чистиш?
Старецът въздъхна:
– Неразбран народ, Станке, няма поправия! Кой каквото си купи от магазина на Калчо, опаковката му все тук я хвърля. Отзарана щях да бия едно циганче. Изяде си вафлата и хоп, опаковката на земята. Днес ще почистя и ще видиш колко време чисто ще остане. Пък като дадат помощите ела гледай какво става!
– Цигани, българи, всички правят боклук, – в същия дух му отвърна Станка. – И на нашата улица е същото. Когато имахме още добитък ринехме лайна, а сега найлони.
– Е, аз реших да почистя, че гостенка чакаме. Жената готви, а аз чистя.
– Коя е гостенката ви? – попита Станка.
– Дъщерята с децата. Нали сега са в София. Отпуска била, че решила преди да тръгнат за морето да се отбият и у нас.
– Е, то хубаво, – зарадва се искрено Станка, – Викаш и внуците ще дойдат ….
– Да, с тях ще бъде. Отдавна не сме ги виждали с бабата.
– Е, по тоя случай заслужава да е чисто, – засмя е Станка, – иначе какво ще си помислят софиянците за нас?
И жената отмина нагоре, а бай Кольо продължи да размахва още по-юнашки метлата.
