Дясно и ляво полукълбо на мозъка не са напълно идентични. Ако говорим за звуците, то за дешифрирането на чутото отговаря лявото полукълбо, а дясното долавя нюансите и тоновете на тези звуци.
Учените знаят за това доста отдавна, тъй като това е свързано с факта, че лявото полукълбо отговаря за аналитично мислене, а дясното обикновено е свързано с творчеството и емоциите.
Ново проучване е показало, че тези различия се срещат и в обработката на звуците в ушите.
Клетките на ухото реагират на звук, като се разширяват и свиват, за да се увеличат вибрациите, които след това се преобразуват в нервни импулси и постъпват в мозъка.
Имено по тази реакция, било забелязано, че дясното ухо реагира по-добре на серия от ритмични звуци като човешка реч, а лявото предпочита музиката.

Едно изследване доказа, че термити действат като спирачка срещу нахлуването на пустините в степни райони на Южна Америка, Азия и Африка.
В термитниците се натрупват хранителни вещества и влага, които чрез подземни проходи обикалят наоколо и проникват в почвата. В резултат на това, в непосредствена близост до термитника е добре развита растителността и тази екосистема е много устойчива на засушаване.
Растителността около термитниците се съхранява по-дълго и изчезва по-бавно.
Поради факта, че термитите позволяват водата по-добре да проникне в почвата, растенията се развиват така, както ако е валял дъжд. Дори и при по-сурови условия, когато растителността изчезне, нейното възстановяване е по-лесно. Докато има термити, екосистемата има по-голям шанс да се възстанови.
Изследването е проведено на термити от рода Odontotermes, които отглеждат гъби в гнездата си, но резултатите могат да бъдат приложени и към други видове термити, които увеличават достъпността на ресурсите около домовете си.
Изследванията показват, че климатичните модели трябва по-пълно да отчитат такива организми като термитите, които сами създават свои собствени местообитания.

Ще се изненадате, но най-горещото място не е в Сахара.
В Долината на смъртта, Калифорния, е фиксирана рекордната температура от 56.7 градуса по Целзий. Тази температура е била отбелязана в ранчото Фернес- Крик през 1913 г.
Този пустинен район се намира в пустинята Мохаве в Калифорния, който е известен със своят топъл и сух климат.
Фернес- Крик в целият период на своето съществуване е подлаган редовно на екстремни температури.
Това се дължи на факта, че долината е почти изцяло лишена от растителност и е заобиколена от планини, която позволява на слънчевата топлина лесно да проникне и да се натрупват тук, отразявайки се от планините.
Но такива високи температури не пречат на местните жители, 500 от които все още живеят в тази негостоприемна част на света.

Повече от хората се оплакват, че с годините времето ускорява своя ход. Учените за сега не са намерили отговор на тази загадка.
Възможно е това да е свързано с факта, че хората по различен начин възприемат времето в този момент, когато се стараят да си спомнят за минали събития.
Ако човек  се занимава с една и съща работа в продължение на две седмици, той няма никакви нови впечатления и му се струва, че времето върви много бързо, отколкото ако е в отпуска или получава много нови емоции или информация от всички сетива.
Оказало се, че за човешкия мозък е изключително важно, колко нови сведения получава  и може да ги запази за определен период от време.
Ето защо хората чувстват по-дълги тези интервали от време, в които се вместват повече различни събития.
Имено по тази причина по-възрастните хора имат чувството, че с годините времето „бяга“ по-бързо. Това се обуславя от това, че в младостта си, те са успявали да направят много повече, отколкото в преклонна възраст.

В долинита имаще прилични човешки жилища. Стените им бяха тухлени, на покривите блестяха червени керемиди, на прозорците имаше не животинска ципа, а стъкла. Някой от тях имаха течаща вода, телефон и дори сателитни антени.

Денят беше непоносимо горещ, а Петър се изкачваше по хълма. Тук къщите бяха схлупени и мизерни. Вместо прозорци и врати, зееха дупки, през които вятърът влизаше безпрепятствено. Съборетините трудно можеха да минат за навеси. Бяха сглобени от хартия и пластмаса. Това беше най мизерния квартал.

Петър живееше в този град вече 27 години. След като завършеха семинарията йезуитските свещеници започваха кариерата си на места с известни лишения, но никой не се привърза към мизерията така, както Петър. Той не пожела да „научи урока си“ и да продължи нагоре в йерархията. Беше решил да остане и да се пребори с нищетата, колкото и трудно да беше това.

Беше чувал от учителите си и по-богати хора да казват:

– Бедността е като упорит плевел, ако днес изтръгнеш едно стръкче, утре ще пораснат 10.

Той често упорстваше:

– Но това съвсем не е безмислено. По тези смърдящи и кални улички живееха повече от 8 хиляди човека и всеки от тях е създаден по Божий образ. Дори само един от тях да получи храна, за да не гладуват или подслон, вместо да спи на улицата, усилията не са напразни.

Тази вечер той нямаше да полага грижи за нуждаещите се, да сипва супа и раздава храна на бедните или да завие с одеало някое зъзнещо дете. Беше зает да събира материал за доклада, който го бяха помолили да направи, за този беден квартала, от социалните служби. Самият факт, че бяха поискали такъв доклад, беше някакъв успех, от 9 месечното му ходене по мъките.

Властите отдавна бяха оставили хората в този квартал на произвола на съдбата. Тук закон не важеше. Ако хората искаха училище или болница си ги строяха сами или настояваха пред властта, докато им обърнеха внимание.

Така Петър се беше превърнал в официален представител на тези бедни и изоставени хора. Не веднъж ходатайстваше и настояваше пред държавната бюрокрация, чукаше на вратите на някои благотворителни организации, за да получи нещо за децата, които растяха по залетите с помия улички и се ровеха в боклука за храна.