В една прекрасна градина растеше удивителен бамбук. Стопанинът му го обичаше много. Бамбукът растеше, ставаше все по-красив и силен.

– Колко много се гордее с мен, – казваше си бамбукът. – Това ме насърчава да израствам още по-силно и снажно дърво.

Един ден стопанинът се приближи към бамбука и му каза:

– Любимо мое дърво, нуждая се от твоята помощ.

– Готов съм. Правете с мен каквото желаете, – възкликна радостно бамбукът.

– За да те използвам, – гласът на стопанина бе станал строг, – трябва да те отсека.

– Да ме отсечете? – бамбукът не повярва на ушите си. – Моля ви не правете това. Нека от мен излезе нещо хубаво, но не ме сечете.

– Не мога да те използвам, ако не те отсека.

Всичко в градината замря. Дори вятърът притихна.

Бамбукът наведе глава и прошепна:

– Щом не можете да ме използвате, такъв какъвто съм, направете с мен, каквото сте решили.

– Не само ще те отсека, но ще окастря и клоните ти, – продължи стопанинът.

– Ще съсипете красотата ми, – болезнено отбеляза бамбукът. – Без листа и клони на какво ще заприличам?

– Ако не ги премахна, не мога да те използвам.

– Добре, давайте, – въздъхна тежко бамбукът.

Стопанинът отсече дървото. Отряза клоните му. Извади сърцевината на ствола и го занесе до извора. Наблизо имаше поле, което се нуждаеше от влага.

Собственикът на градината постави единият край на промененият бамбук към извора, а другия към жадната земя. Чиста и свежа вода започна да се стича по дървото към полето.

Стопанинът засади царевица и събра богата реколта.

Бамбукът бе отсечен и обезобразен, но се превърна в благословение.

Когато бе дърво, той живееше само за себе си и се възхищаваше на собствената си красота, а сега без да има нещо привлекателно в него, съживи цяло царство от растения.

Не се страхувайте от страданието. За Бога това е просто призив към теб: „Нужен си ми“.

Появиха се мобилните телефони и всеки от нас носи такъв в джоба си. Това не бе изключение и за Мери.

Тя винаги проверяваше дали е в джоба ѝ особено, когато излизаше от дома си.

– Хубаво е, че имаме такова средство за общуване, – често си казваше тя.

Преди да да напусне града, тя напомняше на децата си и служителите си:

– Телефона е в мен. При нужда или нещо особено ако се случи, обадете ми се ….

Забележеше ли, че има гласова поща, веднага натискаше бутона и слушаше внимателно.

Случваше ѝ се да бъде извън обсега на кулата или да се наложи при полет да изключи телефона си, но след това връзките се възстановяваха.

Имаше случаи, когато бе изключила звука на телефона си или го бе оставила на друго място, но веднага след това звънеше и разбираше какво става.

Един ден пътуваше в извънградски автобус и се бе размислила върху преимуществото на телекомуникациите.

Изведнъж се усмихна си каза:

– Слава Богу, че Господ никога не е извън обсега ни. Той не се изключва. Ушите Му са насочени към нас. Винаги е на разположение и внимателно ни слуша.

Нощта отдавна бе притихнала над земята. Гаснеха и последните светлини в прозорците. Студът намерил терен да се развихри, скова всичко и дъждът се превърна в сняг.

Методи лежеше в леглото, но не можеше да заспи. Спомените го връхлитаха един след друг.

Чу баща си как го съветваше:

– Преди да си легнеш благодари.

– За какво да благодаря, в последно време само неприятности, загуби и злополуки? – възпротиви се Методи.

Той чу отново спокойния глас на баща си:

– Благодари, че имаш дом, какво да ядеш, къде да легнеш, че имаш приятел …..

– Какво толкова, това на всеки се полага, – възрази Методи.

Неумолимият глас от спомените продължи:

– Благодари, че виждаш светлината, защото много са лишени от зрение и не я виждат. Благодарен бъди, че чуваш, за това са необходими здрави уши. Имаш два крака, с които ходиш, където искаш, но много са приковани към инвалидния стол или безжизнено лежат в кревата, вперили поглед в тавана.

– Животът е пълна бъркотия и не всичко става както го желая …… , – недоволството на Методи се превърна в мърморене.

– Спри и оцени това, което е сега и тук. И преди да затвориш очи и да потънеш в царството на сънищата кажи: „Благодаря ти , Боже!“

– Да, прав си. Всичко идва от Него, – тихо прошепна Методи. – Благодаря ти Господи!

Днешния ден за Даниела бе един от най щастливите в живота ѝ.

Заедно с братята си, малката си сестра, баща си и майка си прекараха весело в двора сред натрупалия се сняг.

Имаше бой със снежни топки, при който нечии вратове се напълниха със сняг, а на всички ръцете им се зачервиха и ги потриваха от време на време за да ги стоплят.

Накрая Даниела предложи:

– Хайде да си направим снежен човек.

Предложението ѝ възторжено се посрещна от останалите.

Множество ръце заработиха бързо и от утъпкания сняг успяха да оформят три снежни топки, които подредиха една върху друга, като най-голямата поставиха отдолу, а най-малката послужи за глава на снежния човек.

Едно от момчетата донесе морков от кухнята, който поставиха вместо нос. Малката Даря домъкна две потъмнели въгленчета, които бе изровила от пепелта в печката и те станаха за очи на снежния човек.

Боднаха му една клонка от страни вместо метла и потичаха около Снежко.

Накрая всички се прибраха в къщи и се настаниха край печката, за да се стоплят.

Само Даниела застана на прозореца и продължи да се любува на снежното им творение.

Изведнъж на двора се появи заек. Той наостри уши, огледа се страхливо и пое смело към снежния човек.

– О, не, – извика отчаяно Даниела.

Всички се скупчиха на прозореца, за да разберат какво бе я смутило.

Повечето се засмяха. Изникналият от не знам къде заекът бързо гризеше моркова забит в най-малката снежна топка. От него нищо не остана.

– Горкият Снежко, – с горест промълви Даря, – остана без нос.

Баба Радка бе мъдра и стара жена. От очите ѝ искреше добрина, а от сърцето ѝ извираше любов към всеки. От душата ѝ струеше светлина. Лицето ѝ бе открито и честно.

Един ден група млади хора се завъртяха край нея и я попитаха:

– Толкова много си преживяла и вече си стара, а душата ти е млада. Тя ни изненадва с полета си. Животът ти е чист, а ти си сякаш си по-млада и от нас. Сподели с нас как си достигнала до това.

Старата жена само се усмихна.

– Сподели тайната си, бабо, – настоя един от младежите.

– Добре, но тя не е тайна, никога не съм я криела.

Младите хора наостриха уши, а сърцата и трептяха от очакване.

– Просто трябва да отдадете цялото си сърце за Бога, – продължи старицата.

Младежите я изгледаха изненадано.

– Когато го направих, всичкото добро, което ми пожелаеха и ми правеха, оставаше, а лошото забравях. То сякаш потъваше във вода.

– Само това ли? – учудено попита млада русокоса девойка.

– Ако бях трупала обиди, болки, страдания, беди и мъки, – отново усмивка се разля по лицето на старата жена, – сърцето ми щеше да бъде разбито. Дръзките удари през годините щяха да оставят печат върху мен.

Младежите не се съмняваха вече в това, което говореше старицата, а жадно поглъщаха думите ѝ.

– Водата отнесе несгодите ми. Всички обиди се разтвориха в нея. Само любов идваше в сърцето ми към хората и ми донасяше елей на доброта.

Възрастната жена продължаваше да се усмихва. Тя говореше нежно и спокойно. От нея се излъчваше любов, а душата ѝ бе чиста и млада.

Отдели мъката и болката от сърцето си и радост ще имате всеки ден.

За любовта отворете широко сърцето си и винаги ще ви бъде добре. Тя ще ви съпровожда с благоуханието на небето, за да бъде живота ви песен, изпълнен със слънчев дъжд.

Хора правете добро. Помагайте на бедните и болните. Душата си отворете за съчувствие, нека тя бъде изпълнена с милост.

Бог ни е дал скъпоценност, наречена памет. За това помнете доброто, което са ви направили. Забравете злото, гасете го като пламък. Прощавайте всичко с любов.