Слънцето блестеше неимоверно силно, то заслепяваше хората и нямащите тъмни очила мъчително присвиваха очи. Една голяма група се бяха приютили под чадърите на близкото заведение.

На една от масите седеше девойка. Тя бе нежна като цвете попило росата на утринта. Погледът ѝ бе съсредоточен в някаква книга, чиито страници шумоляха под пръстите ѝ.

Към масата приближи възрастен мъж и попита:

– Извинете, при вас свободно ли е?

Момичето само кимна с глава и продължи настървено да чете.

– Навярно сте от близкият университет? – опита се да я заговори мъжът. – Аз съм професор Николов.

– Приятно ми е, Росица, – усмихна се лъчезарно девойката и притвори нервно книгата. – Да студентка съм. Посещавам лекциите във факултета по славянска филология.

– А от къде сте? – полюбопитствува професорът.

– От квартал Изгрев, – отговори момичето.

– Невъзможно! – възкликна Николов. – Там мой приятел преди години бе направил социологическо проучване. За живеещите в този квартал момичета и момчета, той бе констатирал, че мизерстват в бедни семейства и просто за тях няма никакъв шанс.

Росица се засмя:

– Сега нещата там са се променили. Много от нашите младежи са адвокати, лекари, учители и бизнесмени.

– Но как е станало всичко това?

– В квартала ни дойдоха двойка мъж и жена. Те вече са възрастни, но ние много ги уважаваме.

Професорът реши да се срещне с това семейство, за да разбере магическата формула за тази рязка промяна.

Отиде в квартала и бързо намери дома на двамата старци. След като поговори малко с тях, Николов ги попита:

– Как успяхте да измъкнете младежите от тинята и калта в този квартал? За мен бе невероятно да чуя, какви големи успехи са постигнали в живота си?

Жената се усмихна и каза:

– Няма нищо неестествено в това. Просто ги обичахме.

И професорът разбра, че любовта е силата, която бе пришила криле на подрастващите.

Навън времето бе хладно, но двамата приятели Жоро и Стефан се бяха силно разгорещили.

– Ако има наистина Бог, – наежи се Жоро, – нека се докаже, като ме удари сега.

Нищо не се случи и Жоро гордо заяви:

– Виждаш ли, няма Бог!

– Ти само доказа, че Той е милостив, – отговори Стефан. – Само чрез Божията благодат можем да бъдем спасени.

Жоро упорстваше и не искаше да приеме никакви аргументи.

Макар и млад, на Стефан бяха поверили обучението на децата в църквата и той му предложи:

– Ела в неделното училище, да чуеш какво говорят моите ученици.

Жоро неохотно се съгласи и недоволно измърмори:

– Деца, какво могат да знаят те?!

Когато двамата младежи влязоха в малката стаичка, децата с нетърпение очакваха своя учител.

– Здравейте, деца, – каза радостно Стефан. – Това е един мой приятел. Той иска да чуе какво ще му кажете за Бога. За целта ще ви задам няколко въпроса, а вие … внимавайте какво ще отговорите! Вярвам, че не напразно сме провеждали толкова уроци.

Децата затихнаха и си заеха местата. Очите им се впериха в учителя.

– Ако аз продам своята къща и колата си, и дам всичките си пари на църквата, ще отида ли Небето? – попита Стефан.

– Не! – в един глас отговориха децата.

– А ако всеки ден чистя църквата, кося тревата в двора ѝ и пазя чисто и подредено в нея, ще отида ли Небето?

– Не! – отново хорово му отговориха децата.

– Тогава как мога да попадна на Небето?

В задната част на стаята петгодишно момче извика:

– Трябва да си мъртъв спрямо греховете си и съблазните на този свят.

– Да обичаш Бога и да го следваш с цялото си сърце, – добави дребничко момиченце с руси плитки.

– Сега разбираш ли? – каза Стефан като се обърна към Жоро. – Християнската вяра, не е в това, което ние можем да направим за Бога, а това, което Той е направил за нас. „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот“.

Самоувереността и високомерието на Жоро се стопиха. Лицето му бе замислено и напрегнато. Черупката на тщеславието му се бе пропукала.

Нова учебна година – нови проблеми. В малките селца закриха училищата, а децата сега ги возят с бус до „окрупнените“ в по-големите селища такива.

Това до някъде е добре, въпреки „незабележимите“ минуси. Така в крайна сметка се получава по-голяма убедителност.

Най-зле е работата с кадрите. Млади учители, макар и необвързани със семейни задължения, не желаят да се потопят в „дивата“ атмосфера на някой район.

Вероника Стоименова, не се предаваше лесно. Каквито и абсурди и неочаквани случаи да срещнеше в живота си, успяваше да запази вътрешния си мир.

Госпожица Стоименова скоро бе завършила педагогическия институт в родния си град и с нетърпение очакваше да се гмурни в нерешените педагогически проблеми на родното ни училище.

Назначиха я в училището на средно голямо балканско село, в което докарваха децата от околните полузапустели селища. Ще попитате от къде ще се намерят деца в този забравен от Бога район? Не само се намираха, но и бяха много „талантливи“.

В час по математика Вероника реши да провери знанията на поверения ѝ контингент.
Изкара на дъската Катя. Дребно слабичко момиче с рижи дълги коси и множество лунички по лицето. Същинско Пипи Дългото чорапче, без стърчащите плитки.

– А сега да видим какво е останало в главите ви, от наученото до сега, – започна тържествено Стоименова.

Катя бе затихнала до дъската с парче тебешир в ръката.

– Напиши на колко е равно синус на квадрат плюс косинус на квадрат.

Катя нерешително пристъпи напред готова да пише, но нещо я спря.

Изведнъж се плесна по челото:

– О, колко съм …..?! – каза момичето на себе си и с размах започна да пише.

Написа „синус“ и го огради със много красив квадрат. Постави плюс и повтори процедурата. Изписа „косинус“ и за да не избяга, го огради с подобен квадрат. Последва равенство, но резултата не бе изписан.

Защото Катя бе изпаднала в такъв дълбок размисъл, че едва ли някой можеше да я откъсне от мислите ѝ.

Вероника бе отворила широко уста. Очите и щяха да изхвръкнат от орбитите, а дъхът ѝ бе секнал.

С такава „образованост“ тя за първи път се сблъскваше.

Не се смейте, положението е много плачевно…..

Герой може да бъде съседа ти, продавача в магазина, твоят учител или просто един от многобройните шофьори на боклук.

Алекс бе обикновен млад човек, които извозва боклука в тяхното селище. Всяка сутрин той се отправяше по познатия маршрут, за да изпразни кофите с боклук. Нищо необичайно, просто рутинна работа.

Една сутрин, когато изпразваше поредния контейнер за боклук, Алекс чу писъци.

Огледа се. Отчаяните викове идваха иззад решетката на първия етаж на блока в ляво.

Не се двоуми много и хукна натам.

През стъклото видя, че цялата стая бе обхваната в пламъци. Изтича до вратата, но тя бе блокирала и не можеше нито да се влезе, нито да се излезе.

През отворения прозорец се изнизваше гъст дим навън. Явно положението ставаше опасно.

От вътре пищяха деца:

– Пожар! Помощ!

– Не можем да махнем решетката от прозореца. Помогнете!

Алекс веднага се притече на помощ. Той се опита да строши решетката с лост, но не успя.

Завърза я с въже за камиона и го подкара. Решетката подаде и падна с трясък на земята.

Алекс се насочи към дима. Помогна на една жена и децата, които още пищяха, да се измъкнат през прозореца.

Така Алекс, обикновен младеж, шофьор на боклук, стана герой. Той спаси едно семейство от лапите на огъня.

Трудно е да се овладее един музикален инструмент. За това е необходимо постоянство и много труд.

Петър Илиев от малък бе привлечен от цигулката. Дядо му бе голям майстор на този струнен инструмент.

– Слушах го как свири – казваше Петър, – още, когато бях съвсем малък и се опитвах да го имитирам.

Когато поотрасна и вече можеше да държи цигулката в ръцете си, Петър бе заведен при известния по това време майстор на цигулката бай Павел, както всички го наричаха.

Малкото момче дълго се обучаваше при този възрастен вече човек. Много часове преминаха в наставления и упражнения.

Минаха години. Петър не беше вече онова малко момче, което плахо докосваше струните на цигулката, а младеж, който не се разделяше нея.

Най-накрая настъпи дългоочаквания ден и Петър Илиев трябваше да излезе на сцената.

В концертната зала се бяха събрали много хора.

Младият мъж излезе, овладя притеснението си и засвири. Музиката му очарова слушателите.

След концерта много хора го поздравиха за изпълнението му.

До него приближи и един журналист от местният вестник и приветливо каза:

– Изпълнението ви бе много вдъхновяващо. Доставихте ми истинска наслада. Но бих искал да ви задам един въпрос.

Петър кимна с глава, съгласявайки се.

– Защо през цялото време, докато свирехте, вашите очи бяха устремени към втория балкон отляво?

– А това ли? – засмя се Петър. – Там седеше моят учител. През цялото време следях израза на лицето му. Когато виждах усмивката му, разбирах, че е доволен от изпълнението ми, а това още повече ме вдъхновяваше.

Това е много добър пример за нас.

Къде търсим утвърждаване, съгласие, насърчение и благоразположение?

Не е ли най-добре да го потърсим при Господа? Защо тогава очите ни да не са постоянно обърнати към Исус Христос?

Нека да живеем, да се трудим и да правим всичко така, че да виждаме усмивката на одобрение върху Неговото лице.