Децата бяха притихнали в стаята. Влезе учителката и им се усмихна.

– Какви искате да станете, когато пораснете? – попита тя.

Децата наскачаха веднага и се чуваха тънките им гласчета:

– Полицай.

– Лекар.

– Филмова звезда

– Шоумен.

О, желанията бяха най-различни.

Само Милчо седеше и мълчеше.

Учителката се обърна към него:

– Какво е твоето желание? Кажи ни, не се срамувай!

Милчо се изправи и смутено запристъпя на едно място.

– Искам да стана автомонтьор или боклукчия …

Децата ахнаха.

– А защо искаш да станеш такъв? – попита учителката.

– За да мога да се цапам.

Учителката го разбра. Когато бе малка често ѝ се караха, че пак си е изцапала дрехите.

А сега си представете, че пред вас е Исус Христос и го попитате:

– Какъв искаш да стана, когато порасна?

Може би отговорът Му ще ви изненада:

– Искам да бъдеш слуга.

Звучи някак унизително, сякаш нямаме никакво достойнство, но …

Не е ли насърчително да бъдем Божи служители?

А какво означава това?

За да сме служители на Бога, трябва да слугуваме на хората.

Когато слугуваме, първо мислим за този, на когото се опитваме да служим.

Служителите, които са честни и почтени в работата си, почитат Бог.

„Който иска да бъде пръв между вас, ще бъде слуга на всички“.

В началото на годината, учителката даде следната задача на учениците:

– Напишете есе за връщането ви в клас.

Мадлен написа:

„Ваканциите са хубави, но добре е, че се връщаме в училище. Няма нищо по-хубаво от това да очаквам с нетърпение нова учебна година, в която ще разширим знанията си“.

Учителката хареса много нейното есе и го похвали.

Мадлен се усмихна, а след това се обърна към съученика си Борис и тихо му прошепна:

– Така научаваме, какво се харесва не само в училище, но и на пазара. Глупаво е ако това не се използва.

Искреността и истината трябва да бъдат свързани, но историята на човечеството е осеяна с послания, не толкова правдиви, но звучащи добре.

Всеки ден се сблъскваме с хора, които наблюдават живота ни, за да видят дали живеем това, в което вярваме.

За това нека следваме Христос с истина и искреност.

Семейството се премести в големия град и на Диди ѝ предстоеше да постъпи в ново училище. Тя бе израснала в малко селище и имаше много приятели, но тук не познаваше никого.

Когато се върна от училище, баща ѝ я попита:

– Как мина първият ден в новото училище?

Диди се разплака:
– Почти никой не ми обърна внимание. Чувствах се много самотна. В класа имаше група момичета към, които исках да се присъединя.

– И какво смелост ли не ти достигна? – попита бащата, знаейки колко общителна е дъщеря му.

– Когато Мими ме покани на рождения си ден, Зорка каза, че не ме харесва.

– Изглежда това момиче ти е завиждало, – отбеляза майка ѝ.

– О, – възкликна Диди, – тя е толкова красива. За какво може да ми завиди?

– Майка ти просто така предполага, – обади се баща ѝ.

– А може би ……. – Диди се замисли, – когато учителката по пеене каза, че пея много хубаво, Зорка изсъска и побледня.

– Трябва да дадеш възможност на съучениците си да разберат колко си прекрасна и весела, – посъветва я баща ѝ.

– Нека те опознаят по-добре, – добави майка ѝ.

– Добре ще опитам.

Диди спря да търси съчувствие от кръга на Зорка. Тя просто бе себе си. Успокои се и се отпусна.

Много скоро тя имаше свой приятелски кръг от момичета и момчета.

След няколко години Диди и Зорка постъпиха в един и същи колеж и Диди бе избрана за отговорник на групата им.

Тогава нещо се прекърши в Зорка. Тя се приближи към Диди и кротко попита:

– Искаш ли да станем приятелки?

– Това би било страхотно!

Диди спечели, защото се постара да остане добър човек, независимо от обстоятелствата.

Хубавото е, че Зорка осъзна грешката си и двете се сприятелиха.

Гошо беше увесил нос. Сякаш искаше да се скрие, така че никой да не може да го намери.

Майка му видя киселата му физиономия и го попита:

– Гоше, какво не е наред?

– Нищо, – смънка момчето и повдигна рамене.

– Днес учителката каза, че сте разучавали интересна песен, – опита се да го разведри майка му.

– Хубава, – сбърчи нос Гошо, – ….трудна песен.

– И какво ѝ е трудното? – изненада се майката.

– Нищо не ѝ се разбира, – добави унило Гошо.

– Как нищо?…. Я ми изпей малко от нея.

Гошо вдигна безпомощно рамене и без желание запя:

– Над мълчаните полета

пеят весели звънчета

писнала шейна премина

балата мартина.

– Казва се смълчани полета, – поправи го майка му.

– Какво е това смълчани? – попита Гошо.

– Място, където се мълчи, пази се тишина, – поясни майката.

– Тогава защо са смълчани?

– Защото са изпълнени с мълчание.

– А как пеят звънчетата? – отново попита Гошо. – Нали викат само зън – зън.

– Птичата песен звучи, чик чирик, пиу….., но я възприемаме като мелодия.

– А на шейната защо е писнала, да не се е ударила някъде?

Тук майката не се сдържа и се засмя:

– Шейната не е писнала, а е писана. Това означава, че е изписана, изрисувана с четка. Такава е шейната на добрия старец, който носи подаръци на децата.

– И защо тя ще минава през леля Мартина, тя наистина е бяла, но …? – ококори очи Гошо.

– В песента се пее за пъртина, а не за леля ти Мартина.

– Какво е това пъртина?

– Това е утъпкана пътека, която се прави, за да се минаване през дълбокия сняг. Тя идва от старобългарските думи пьрати, перѫ, и в множествено число перѫтъ, което се е разбирало като „движа се“.

Гошо зяпна учудено майка си и се почеса зад тила.

– Тази песен наистина е била много трудна за теб, Гоше.

И майката погали сина си по главата.

–

Децата бяха притихнали и слушаха внимателно. Учителката обясняваше как се рисува дърво:

– Ето това, което ви прилича на морков, можете да използвате за ствол, – гласът ѝ следваше ръката ѝ, която оставяше графитна диря върху средно голям бял картон. – Следват равни, тънки клони, а от тях се разклоняват такива мънички клонки, които с големите оформят короната на дървото.

Една част от децата гледаха дървото и мълчаха, други нервно въртяха молив или пастел в ръцете си, а трети надвесили се над белия лист, очакваха с нетърпение да започнат.

– Е, – усмихна се учителката, – сега е ваш ред, да нарисувате дърво.

Момчета и момичета като събудени от сън започнаха едни бързо, други бавно да оформят своите дървета върху листовете пред тях. Имаше и трети, които безпомощно се взираха във нарисуваното от учителката и нерешително приближаваха ръката си, но не започваха, а страхливо се отдръпваха назад.

Петрана реши да нарисува своето дърво така, както тя го виждаше. Използва формата на морков за ствол, но клоните ѝ бяха вълнообразни.

Момичето оглеждаше старателно рисунката си и си мислеше: „Тези разклонения на дървото се получиха доста гъвкави. Така са по-красиви и на мен повече ми харесват. От далече си личи, че това е истинско дърво. Усеща се как вятърът люлее клоните му ……“

Петрана продължаваше да се любува на дървото си, тя очакваше похвала за своето творение. Надяваше се другите да се възхищават от него, но ….

– Петрана, това изобщо не прилича на дърво, – грубо я смъмри учителката. – Ти погрешно си го нарисувала. Какво ви показаха аз?

Момичето наведе глава и едва не се разплака.

В този миг пет годишната Петрана се зарече: “ Ще ви докажа, че мога да рисувам дървета и то истински …“

Но на глас не отрони нито една дума.

Минаха години. Петрана Василева стана художничка.

Тя рисуваше не само дървета, но всяка една от фигурите в картините ѝ сякаш се движеше. Клоните на дърветата се разлюляваха от тих или бурен вятър. Топката летеше нагори, намеквайки за сблъсъка се преди секунда с твърдия паваж……  В картините ѝ се усещаше движение и нестихващ живот.