В стаята се чуваше тихо бръмчене като в кошер. Учителите, привикани на поредното събиране, бяха притеснени.

– За какво ли ни е събрал пак? – мърмореше Горанов, като пристъпяше  нервно от крак на крак.

– Само да не е за инициативите в нашия колектив, – тресеше се от възмущение Маринова.

– А защо да не му предложим някоя и друга идея, – усмихна се предизвикателно Спиридонов,

– Престанете с шегите си, Спиридонов, това не ви е увеселително мероприятие, – скастри го Василева, възрастна учителка пред пенсия.

Скоро в стаята влезе директорът на училището. Той беше солиден мъж на средна възраст.

– Колеги, да започваме, – предложи той.

Григоров потърка длани, изправи се и каза много бързо:

– Колеги стига са ни обвинявали, че нямаме никакви идеи.

Останалите учители го погледнаха изненадано.

„Пак някой от неговите каламбури ще пробута, – помисли си Пейчев“.

Но Григоров не им обърна внимание и продължи:

– Предлагам за в бъдеще, да се оценява трудът ни спрямо това, колко наши ученици, са приети в престижни учебни средни училища.

Останалите учители се стъписаха.

– Вероятно ще поискаш на гимназиалните учители  да се оценява трудът по приетите във висше учебно заведение, – продължи шеговито мисълта му Минчева.

– Става въпрос за нашето училище и трудът, който полагаме, – наблегна Григоров. – Тук им пишем шестици, а на приемните изпити за средните училища изкарват двойки. Това на нищо не прилича!

– Какво сме виновни ние, като някои се плашат на изпита и всичко им се изтрива от главата, – защити учениците Иванова.

– За един двама, как да е, – каза Григоров, но за повече от 50 процента, това е безобразие. На какво сме ги научили?

Директорът на училището, който обичаше новите идеи, които бяха рядкост в този колектив подкрепи Григоров:

– Такава хубава идея не трябва да се изпуска. Вярвам, че колективът ще разбере, че целта на предложеното е да се издигне авторитета на нашето училище. Мисля, че трябва да я приемем и да я приложим на практика. От сега нататък трудът на всеки учител в нашето училище ще се оценява по показаните резултати на приемни изпити в средното училище и брой на приети наши ученици в елитни гимназии.

За всички това бе гръм от ясно небе, но ….. връщане назад няма.

Навярно сте заставали на пясъка и сте се любували на вълните. А когато сте виждали по-силна вълна да се приближава, е трябвало да вземете решение, дали да останете да ви намокри или да се отдръпнете.

Случвало ли ви се е, да решите да оставите водата да ви залее, а тя да стигане до вас и рязко да се върне назад?

Всички се тревожим, когато усетим приближаващата заплаха. Можем да попаднем в какви ли не емоционални и духовни капани.

Ако позволим на тревогата да ни завладее, ще заприличаме на Исусовите ученици, които се изплашиха от силната буря.

Те неведнъж бяха свидетели на Божията сила и Исус беше с тях, но въпреки това вярата им отпадна.

Ако се доверяваме на Бога, ще имаме мир, защото ще знаем, че всичко съдейства за наше добро.

Дори, когато към нас се приближават огромни вълни, ще имаме увереност, че ще се отдръпнат.

Веднъж равинът Зуся взел да изучава един от трактатите на Талмуда.

На следващия ден неговите ученици забелязали, че равинът още е на първа страница. Те си помислили, че той се е сблъскал с някаква трудност и се опитва да я разбере.

Но минали още няколко дена, а равина, както преди бил потопен в четене на първата страница.

Учениците много се изненадали, но не смеели да се намесят, за да разберат какво става.

Най-накрая един от тях набрал смелост и попитал учителя:

– Учителю, защо не преминете на втора страница?

– Тук ми е толкова добре, – казал равинът, – защо трябва да отида някъде другаде.

Беше празник. Християните празнуваха рождения ден на Църквата.Това е един от най-големите празници за християнския свят.

Илиян обучаваше децата в неделното училище към тяхната църква. Урокът му бе свързан с днешния празник Педесетница.

Той каза на децата:

– Представяте ли си каква е била изненадата на Христовите ученици, когато са видели как много хора, говорещи различни езици, научиха за Исус. Това бе следствие от изливането на Святия Дух в горницата, където се бяха събрали на молитва тези, които до вчера следваха Христос.

– Навалицата, която се бе събрала, се бе смутила, защото ги слушаха да говорят на техния език, – обади се Милан, малко русокосо момче.

– Да, партяни, мидяни и еламити и жители от Месопотамия, от Юдея и Кападокия, Понт и Азия, Фригия и Памфилия, от Египет и ония страни от Ливия, които граничат с Киринея, и посетители от Рим – и юдеи и прозелити, критяни и араби,  ги слушаха да говорят на техните езици за великите Божии дела, – каза Илиян. – Това беше необикновено чудо.

След урока Илиян се върна назад в спомените си. Той бе отишъл на работа в друга страна. Там никого не познаваше. Но когато разпозна в една от постройките близо до квартирата си християнска църква, много се зарадва. Веднага взе решение:

– Още тази неделя ще я посетя.

Когато в края на седмицата посети църквата, Илиян забеляза нещо много интересно. Проповедта, песните и молитвите бяха на език, който почти не разбираше, но все пак се чувстваше у дома. Той схващаше всичко, без да се нуждае от превод.

Святият Дух му даде да почувства мира, любовта и искреността в думите, които чуваше, а също и радостта от песните и молитвите.

Илиян разбираше какво хората правят по интонацията и жестовете. Сещаше се за някои от песните по мелодията.

Човек може да се намира далече от родината си, но това не означава, че трябва да е откаже да посещава тамошните църкви, особено ако не знае езика.

Общото ни служение като християни и водителството на Святия Дух ни помага да разбираме всичко и да бъдем част от Христовото тяло.

Святият Дух надари учениците и последователите на Христос със Своите дарби и чудния Си плод. Затова те имаха хармония помежду си като подарък.

Бог на търпението и мира им даде единодушие.

Нямаше заседание и протоколи, в които да се впише, че е взето решение всички да бъдат в хармония. Това бе естествен плод на Святия Дух.

Същият този Дух, който даде власт на апостолите да вършат чудеса, укрепи вярващите да свидетелствуват за вярата си сред враждебния околен свят, Новорождението им даде друг нов характер.

Първите християни имаха нови сърца, за това бяха едно. Всеки, който ги погледнеше, възкликваше: “ Ето колко е добро и колко е угодно Да живеят братя в единодушие!“