След като Ростислав му съобщи новината, имаше чувството, че нещо в него се скъса. Не можа да удържи сълзите си и те започнаха да се изливат в неспирен поток.

Владо трябваше да се справи с болката и мъката си, не искаше майка му да го види разплакан. Той знаеше, че тя очаква от него подкрепа.

– Владо, – повика го майка му, когато той влезе в стаята.

– Майко, минавали сме през толкова много неща, нима сега ще се предадем? Винаги сме успявали. Колко пъти си била до мен и си ме насърчавала. Аз няма да се предам, очаквам от теб същото. Ще победим тази болест – Владо хвана майка си за ръце и я погледна в очите – заедно.

Майка му усети сила в думите на сина си.

– Има и други доктори, – каза тя, някак неуверено.

– Именно, – въодушеви се Владо. – Ще намерим най-добрия за твоя случай.

– Чувала съм за различни лечения, но много от тях не са одобрени …

– Ако е нужно ще ги изпробваме всичките.

Двамата усетиха, че намират сили в оптимизма на другия.

– Билкари, ултрамодерни методи, източна медицина, ….. – каза майка му иронично.

– Поуплашихме се, – усмихна се Владо, – но ще опитаме всичко заедно.

Възрастната жена в леглото се заливаше от смях. Тази вълна от радост заля и Владо, и той се почувства по-добре.

– Каквото е необходимо, – вече по-сериозно каза майка му – ще го направим заедно.

– Амин, – добави Владо.

Въпреки цялата еуфория съществуваше голяма вероятност Марта да не оцелее. Тя не бе много възрастна, въпреки, че косите ѝ бяха побелели. Винаги досега се бе разбирала с децата си, които отдавна бяха пораснали и излетели от бащиния дом. Владо бе любимецът ѝ, за това когато се случи това, тя поиска първо него да види.

Ракът се бе разпрострял из цялото ѝ тяло, бе засегнал много органи и надеждата, че ще го победи бе съвсем нищожна.

– Ами ако …..,  – прехапа устни Марта.

Владо я разбра и изригна като вулкан:

– Никакво ако, не се предавай, – каза го така твърдо, сякаш думите му можеха да я излекуват.

Марта забеляза тревогата в очите на сина си и тихо каза:

– Всичко ще се оправи, – тя докосна с пръсти кръстчето на врата си. – Дори да …… пак ще бъдем заедно.

– Не говори така!  – изкрещя внезапно Владо.

Веднага съжали за избухването си. Той бе превърнал страха си в гняв и го бе насочил към човек, който много обичаше.

Марта стисна ръката му. Погледна към прозореца по който чукаха едри капки дъжд. Всичко навън беше сиво и черно.

– Как мислиш, – топла усмивка се разля по лицето на Марта, – как ли е там горе?

– Убеден съм, че всичко там е прекрасно, – едва пророни Владо, скрит в прегръдката ѝ.

Тони бе дошъл преди два часа в болницата, бяха му съобщили, че съпругата му е припаднала по време на работа. Тя му се бе оплаквала  тези дни от силни болки в стомаха, но той реши, че не е нещо опасно.

Щом влезе в болницата, веднага отиде при лекарят, който я бе приел:

– Можете ли да ми кажете, как е Лили? – погледна втренчено доктора и очакваше да му каже, че нещата не са кой знае какво.

Изражението върху лицето на доктор Стоилов, не даваше никаква надежда и Тони се притесни от мълчанието му.

– Много късно е дошла в болницата, – поглади с пръсти брадата си Стоилов. – Трябвало е да дойдете по-рано, когато е получила първите болки.

– Но те бързо отминаваха и след това тя се чувстваше добре, – смутено каза Тони.

– На вас така ви е изглеждало, – с укор го погледна докторът. – Вероятно не ви е казала, че и след това болките са продължили. Не е искала да ви притеснява.

– И сега какво? – попита отчаяно Тони.

– Ще опитаме да отстраним тумора, но вероятно ще има разсейки, – вдигна ръце безпомощно Стоилов. – За сега нищо не мога със сигурност да ви обещая.

Тони тръгна притеснен и малко изнервен към стаята на Лили. Когато го видя, тя цялата засия:

– Извинявай, че така се случи. Даже не знам как стана.

– Надявам се нещата да се оправят, – Тони се опита да изглежда обнадежден.

– Знаеш ли, преди теб дойде отец Спиридон, – сподели Лили, – Мира му се обадила от службата и му разказала за мен.

– Какво е правил тук? – разгневи се сериозно Тони. – Той няма работа насам.

– Мислех си …..,  – но Лили не можа да довърши.

– Не си мисли глупости, – скочи Тони. – Само не ми казвай, че си искала последно причастие.

– Вадиш си прибързани заключения, Тони, – опита се да го успокои Лили. – Той беше дошъл само да поговорим и да се помоли за мен.

Тони закрачи из стаята.

– Да се помоли? – Тони не можеше да овладее гнева си. – На кого ще се моли? Ако Бог беше толкова милостив, щеше ли да допусне да се случи всичко това?

Лили прехапа устни. Не ѝ бе идвало на ум, че ще се наложи да защитава вярата си и то от човек, който много обичаше.

– Тони, трябва да разбереш едно, – каза кротко Лили, без капчица гняв. – В най-тежките моменти винаги съм разчитала на две неща. на теб и вярата ми в Бога. А точно в този момент, скъпи, се нуждая и от двете.

Кухнята бе едно от любимите места на Соня. Помещението не беше голямо, но  бе достатъчно, за да се развихри в него. Харесваха ѝ дървените шкафове, всичките видове уреди, с които бе успяла да се снабди и не на последно място саморъчно изработените от нея приспособления.

Обичаше да готви. Гледаше на тази своя дейност, като на вид изкуство. И това наистина си е така. В готвенето човек се усъвършенствува, в зависимост от таланта и търпението си.

В готварството Соня намираше близост с науката, особено с химията. Сложиш ли малко повече от това или недостатъчно от другото, целият ти труд отива напразно, цяла катастрофа.

Най-много обичаше да готви за вечеря, защото тогава Тони се връщаше от работа. Може да звучи старомодно, но на нея това ѝ доставяше удоволствие. Много се радваше, когато съпругът ѝ хвалеше новите и експериментални ястия.

На вратата се позвъня. Соня изтича с надежда, че Тони се прибира, но бе малко разочарована. На прага стоеше приятелката ѝ Софка.

– О, боже! – възкликна Софка. – От къде се взе всичката тази прекрасна храна?

Соня бе прекарала цели следобед в готвене. Това ѝ действаше отпускащо. Освен това хладилникът бе претъпкан и тя на воля можеше да импровизира.

– Развихрила съм се, – засмя се Соня.

– И кой ще го яде всичко това?

Соня искаше да каже: „Тони“, но прехапа устни. Съпругът ѝ бе зает по важна работа и не беше в града. Приятелката ѝ съжали за въпроса. Хвана Соня под ръка  и каза:

– Дидо се обади?

– Видял ли е Тони? – попита с надежда Соня.

Дидо и Тони бяха големи приятели, но Тони бе заминал преди два дена, а Дидо едва днес.

– Да, – отговори Софка. – Заедно били в някакъв хотел.

– Каза ли нещо за Тони? Как е той? – Соня бе цялата в напрежение.

– Бързаше, но каза, че са добре и че след два дена ще се върнат.

Соня въздъхна облекчено. Той беше добре, на нея това ѝ стигаше. След това покани приятелката си на масата. И двете започнаха да унищожават малко по малко кулинарното изкуство на Соня.

Надя извърна глава за да не гледа лицето му. Изведнъж се разтрепери. Видя жена с нейните черти, която лежеше върху мраморно легло от облаци.

– Позна ли се? – попита весело Милан.

Надя кръстоса треперещите си ръце пред гърдите. Приликата беше изненадваща. Тайната на нейната душа бе ясно разкрита в каменните черти.

Надя гледаше като омагьосана каменната си близначка. Милан беше пресъздал душата ѝ, бе разголил същността ѝ, като бе проникнал в най-тайните ѝ кътчета.

Какво ли изпитваше към нея, щом бе съумял така дълбоко да проникне в човешката ѝ същност.

– Аз те обичам, – каза тихо Милан и я хвана за ръката. – Никога не съм обичал друга жената така до сега. Трудно ми беше да го призная дори пред себе си. Исках да те забравя, но щом те видях, разбрах, че не мога да те изтръгна от сърцето си.

Надя можеше да си тръгне, но не го направи. Трябваше да му забрани да ѝ говори така, но вместо това тя го слушаше. Тялото ѝ трепереше. Цялата бе изпълнена със страх.

Надя беше объркана и замаяна. Не разбираше нито една негова дума, но същевременно улавяше всеки нюанс на обяснението му в любов.

Милан говори продължително, без да я притеснява. Гласът му беше изпълнен с топлина, нежност и страст, които бяха смесени с тъга и примирение.

Изведнъж Милан се озова на колене пред нея.

– Обичам те с цялото си същество. Дори и да ме мразиш, няма да престана да те обичам.

Милан я привлече към себе си, прегърна я и целуна устните ѝ. Надя искаше да крещи, да се отбранява, да го отблъсне, но видя насълзените му очи.

Внезапно в тялото ѝ нахлу желанието, което я бе преследвало с години. Това беше копнеж към всичко и същевременно към нищо. Надя усещаше безпокойство и зараждаща се несигурност.

И тогава тя разбра. В този миг щеше да намери отговор на желанието си, което отдавна пламтеше в тялото ѝ. Беше безсмислено да се противи.

В нея кънтеше предупреждаващо: „Не, не! Спри!“ …..

Ръцете ѝ се разтвориха и тя го притисна до себе си. Устните им се сляха.

Когато се пробудиха от целувката, отзвукът от страстта им кънтеше като ехо на  Божия глас, който викаше децата си в райската градина. Те бяха като Адам и Ева. Погледнаха се и разбраха, че са голи …..

Дългите опашки пред гишетата се топяха бързо. Вече трети път обявяваха полета. Симеон подаде на Ана раницата ѝ и някак плахо стисна ръката ѝ.

Бяха се запознали преди две седмици, но все още бяха свенливи като младежи, въпреки че Симеон беше на 43 година, а Ана на 32. Тези, които бяха забелязали смущението им, се побутваха и леко се усмихваха.

„Дали ще се престраши да я целуне?“ – мислеха си те.

Симеон беше сериозен човек и се срамуваше да направи тази крачка. Униформен мъж проверяваше паспорта на Ана. Тя бе останала последна от пътниците.

Внезапно Симеон прескочи заграждението и се втурна напред……

– Стойте! Къде отивате? Там е забранено! – извика след него един от полицаите.

Симеон стигна до Ана, прегърна я и двамата се целунаха, забравили за всичко наоколо

– Какво правите? Какво ви става? Да не сте полудели? – изкрещя служителят. – Господине излезте веднага оттам. Госпожо, самолетът не може безкрайно да ви чака!

– Извинете, – казаха двамата и се разделиха веднага..

– Е, това се казва върхът! – извика един младеж, който бе наблюдавал сцената.

Симеон бързо тръгна към изхода. Сърцето му бумтеше силно, щеше да изхвръкне от гърдите му. Той все още чувстваше нежният вкус на устните ѝ.

Ана се свлече прималяла на седалката в самолета и затвори очи.

„Колко странно и неочаквано стана всичко!“ – помисли си тя.

Още от самото начало между тях беше станало нещо особено. Ана не бе изпитвала такова нещо към друг мъж преди.

На 20 години влюбването е единствено и неповторимо, но на тези години, човек не може да си позволи грешка, защото вече няма време да я поправи.

„Ех, защо не го бях срещнала по-рано? – помисли си Ана. – Хубавото е, че все пак го срещнах, макар и след толкова години…“