Когато сатана се опита да изкуши Исус в началото на Неговото служение, той му е предложи същите неща, каквито предлага и на нас днес.

Първото изкушение е свързано с желанието да притежаваме повече материални блага.

Исус бе постил 40 дни, а сатана се опита да се възползва от това, че Той е гладен, подбуждайки Го да превърне камъните в хлябове чрез свръхсила.

Но Исус му отговори: „Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което излиза от Божиите уста“.

Разбира се, хлябът е важен за нас, но не е по-важен от всичко на света, както си мисли сатана. В живота има място за удоволствия и за почивка, но те не са от първа необходимост.

Ние се нуждаем от пари, но тези пари трябва да служат на нас, а не ние на тях.

Исая казва: „Послушайте Ме с внимание и ще ядете благо, и душата ви ще се наслаждава с най-доброто“.

Наслаждавайте се на изобилието, което ви изпраща Бог, както материално, така и духовно. Но особено ценете тази радост, която идва от Бога.

Сатана ще ви предложи всичко вместо тази радост, но вие недейте се съгласява!

Доротея се бе върнала. Радков стана и я пусна да седне на мястото си. Докато тя се настаняваше, той затвори очи. Изобщо не искаше да насърчава бъбривостта ѝ.

– Дин дан, – Доротея прекъсна дрямката му.

Радков отвори очи и вида на масичката пред седалка си  някакъв сладкиш.

– Кексче с бадеми и орехи, – усмихна му се Доротея. – Честит празник.

Радков огледа внимателно парчето. То имаше крехка кафеникава коричка. В пълнежът се виждаха ситно натрошени ядки.

Най- обикновено печено тестено парче, домашно приготвено, но изглеждаше толкова вкусно и съблазнително.

Радков посегна към парчето и отхапа малко. Беше зашеметен от усещанията, които избухнаха в устата му. Вкусът на парчето го върна назад при баба му до старата печка на село. Само при нея бе опитвал такива вкусотии.

– Мм много е вкусно,  – вкусът на кексчето беше пречупило нещо във него и той отново се чувстваше като малко момченце.

Раданов се наслаждаваше на вкуса на парчето. Изразът на лицето му и мучащите звуци, които издаваше, говореха за удоволствието, което изпиташе.

Той извади книжата си от куфарчето и опита да се съсредоточи върху тях, но мислите му бягаха към вкусното парче, което му бе дала тази жена.

В началото, когато я видя да се насочва към мястото до него изтръпна. Тогава се разбунтува в мислите си: „Как могат да качат в първа класа такава селянка!“

Жената се опита да му разкаже нещо, но той ѝ обърна гръб. Едва след като жената излезе и се върна малко по-късно положението се промени.

Раданов съжаляваше, че толкова грубо се бе отнесъл към нея. Сега беше благодарен на тази дребна женица, която му бе доставила толкова радост и то на празник, на който той щеше да бъде отново сам без близки, роднини или приятели.

Филип беше ужасен. Той гледаше Ема и не можеше да повярва на ушите си.

– Какво можеш да направиш за приятелката си и детето ѝ тук, – опитваше се да я вразуми Филип. – Те имат нужда от лекар. В столицата имаме много добри специалисти по нервни болести. Те лекуват всякакви случаи, сигурен съм, че ще помогнат и на тях.

– Но как ще се справят там? – попита Ема. – Лекарите няма да могат да разговарят с тях.

– Имам много добър приятел, който много добре се справя с подобни случаи, – не отстъпваше Филип.

– Тя е моя приятелка, – упорстваше Ема. – Сега имам възможност да ѝ помогна, но тук и трябва да опитам. Няма значение, че шансът е съвсем малък.

Филип стисна ръката ѝ.

– Вразуми се, – помоли я той. – Случилото се е съдба, Божия воля, провидение, наречи го както искаш. Има неща, върху които не можем да влияем и трябва да ги приемаме, като истински християни.

– Може и да си прав, – тихо каза Ема. – Съмняваш ли се, че ако нямаше макар и малка възможност, не бих действала така?

Ема стоеше до леглото и го гледаше.

„Господи, колко се бе променила“, – помисли си Филип.

Плахото момиче, което бе срещнал преди години, се бе превърнало в жена със самочувствие, способна сама да взема решения. Меланхоличните ѝ сиви очи, бяха същите, както при първата им среща, но сега те гледаха право във сърцето му.

Толкова силно я обичаше, че го болеше от мисълта, че отново ще се разделят.

– И как ще ѝ помогнеш? – попита притеснено той.

– Още не знам, – призна си честно Ема. – Само знам, че трябва да ги събера заедно. Синът ѝ се е затворил за майка си, а от това нея я боли още повече. Трябва да намеря ключа, за да отворя вратата помежду им.

– И колко време ще трае това? – попита несигурно Филип.

– Няма значение.

Филип преглътна мъчително.

– Съзнаваш ли какво означава това за нас?

Искаше да ѝ извика: „Ние отново ще се разделим и кой знае, кога ще се видим пак. Нима толкова малко ме обичаш, че не искаш да се съберем и да живеем заедно?“

Но устата му бе заключена и той не каза нищо.

Ема кимна. Тя не можеше да се върне назад. Имаше дълг към приятелката си и трябваше да го изпълни.

Още от самото начало Ирена бе усетила какво се задава. Новата учителка, чийто нос и уста изпъкваха остро напред като муцуна на чакал, бе получила информация от предишните учители за поведението на Ирена.

За това палаво момиче казваха: „Неуправляема, рязка, опърничава, своенравна, недисциплинирана, голям инат и е прекалено твърдоглава“.

След междучасието Ирена седна на чина си и се зае да рисува динозавър с широко отворена паст облечен в семплата рокля на Хитинова. Тя се увлече в изобразяването на зъбите, направи ги дълги, неравни и сивобели.

Ирена толкова много се бе въодушевила от рисуването си, че не забеляза как всичко край нея притихна.

Изведнъж Ирена усети напрегнатия поглед на Хитинова, която бе вторачила очи в рисунката ѝ, но тя демонстративно продължи да рисува.

Оформи сенките и последния зъб и се облегна назад с присвити очи, за да огледа творбата си. Листът отхвръкна нагоре, преди Ирена да успее да го хване.

В класа настана тишина.

– Остани след часовете, – каза спокойно Хитинова, в гласа ѝ нямаше злоба или предизвикателство.

Свърши и последният час. Всички се изнизаха покрай Ирена, като си шушукаха и усмихваха подигравателно. В главата ѝ се въртеше вихрушка от лоши предчувствия, но тя реши да не се страхува.

– Погледни ме, – каза Хитинова.

Ирена бавно вдигна поглед към учителката си и замря. Те бяха наситено сини, изпълнени с огорчение и страдание.

– Съжалявам, – каза Ирена.

Когато тези неискрени думи се откъснаха от устата ѝ, Ирена осъзна, че е постъпила ужасно глупаво. Тя се изчерви, ушите заглъхнаха, пръстите на ръцете ѝ изтръпнаха. Носът ѝ потече, а устата ѝ пресъхна. Тялото ѝ бе разкъсано от противоречиви мисли.

– Когато бях малка, – каза тихо учителката, – ми ставаше много обидно, когато ме подиграваха заради външността ми. Отдавна вече съм се примирила със своята ….. грозота и уродливост. Издадената челюст е наследствена болест в нашето семейство. Признавам, че понякога пак ме боли от някоя случайна подигравка или рисунка като твоята.

Ирена започна да мънка, но не успя да каже нищо, защото гърлото ѝ бе пресъхнало. Хитинова ѝ подаде кърпичката си, в нея се долавяше мирис на лавандула и невен.

– Съжалявам, – този път Ирена беше искрена. – Мога ли вече да си вървя?

– Не!

Ирена изпадна в недоумение. Нали беше казала, че съжалява, какво трябваше да направи още?

– Казах ти как се чувствам, – каза учителката – и очаквам повече да не ме нараняваш.

Погледите им се срещнаха. Устата на Ирена широко се отвори. От очите ѝ бликнаха сълзи. Странните чувства, които обзеха Ирена, я преобразиха.

– Никога повече няма да ви причиня болка, – каза Ирена, а от сърцето ѝ избликна състрадание.

След това без разрешение изхвръкна през вратата на класната стая и хукна надолу по стълбището. Когато стигна до пътя, тя усети, че нещо в нея се бе променило, старата Ирена бе умряла.

Леля Минка беше излязла на улицата, за да нахрани уличните котета.

Изведнъж притича момиченце на 5-6 години и изсипа в паничката на котетата шепа пясък.

Леля Минка попита детето:

– Защо развали храната на котетата? Ти ядеш ли пясък?

В отговор на това момиченцето изяде пясъка, който държеше в другата си ръка.

Леля Минка остана с отворена уста. Тя не зададе повече въпроси.