Тодор отбеляза:

– Никога досега в историята на човечеството не е имало толкова хора, които да имат много и все пак са неудовлетворени.

– Някои социолози посочват технологиите и социалните мрежи като водещ фактор за нашето постоянно нещастие, – сподели Атанас.

– Че какво общо имат технологиите и социалните мрежи, с това което изпитваме? – изненадано попита Тодор.

– Всеки може да надникне в живота на другите в реално време, – опита се да обясни Атанас.

Тодор повдигна рамене неразбиращо.

– В джоба си носим миниатюрни устройства, които ни помагат да проследим другите, – продължи обяснението си Атанас. – От снимките и видео клиповете узнаваме къде са били или местоположението им сега. И ако това, което видим в живота на останалите ни се стори по-добро, по-интересно и по-завладяващо от нашия живот, започваме да се чувстваме сякаш сме пропуснали нещо.

– Това, което виждаме, не е задължително да отразява реалността, – повдигна вежди Тодор.

– Така е, – съгласи се Атанас. – Повечето хора разкриват само най-доброто за себе си, само нещата, които те искат да видим за тях. С използването на Фотошоп и изрязване, на филтри и редактиране, това което виждаме онлайн ни превръща в недоволни мърморковци.

– Нищо чудно, че сме толкова неудовлетворени, – възкликна Тодор.

– Без значение какво имаме, то не може да се сравни с това, от което се нуждаем, – изръкопляска с ръце Атанас.

Тодор само изсумтя.

– Знаеш ли, – усмихна се Атанас, – Понякога съм отивал на дадено място без неща, от които съм се нуждаел преди. Друг път съм имал повече от достатъчно. В живота има различни сезони. Имало е време, когато всичко е ставало много добре, но в други случаи нищо не ставаше по моя начин. Във всичко това съм научил една тайна ….

– Тайна?! – любопитно го изгледа Тодор.

– Нещо съвсем простичко, – загадъчно се усмихна Атанас. – Това е да съм доволен, независимо от условията. Мога да правя всичко, но не със собствена сила, а чрез Христос. С други думи казано, Исус ми дава силата да се справя с всичко, което застане на пътя ми.

– Хубаво казано, – завъртя глава Тодор.

А Атанас настървено продължи:

– Винаги ще си във война с недоволството си, докато не позволиш на Христос да се превърне във всичко, от което имаш нужда. Можеш да преследваш всичко, за което си мечтал и дори да го постигнеш. Само че отново няма да бъдеш удовлетворен. В края на краищата, пак ще се чувстваш празен ако си без Христос.

Сава се усмихна и попита приятеля си Гошо:

– По време на тренировка, би ли се изненадал, ако изпиташ мускулна болка или напрежение?

– Разбира се че не, – отговори Гошо. – Нормално е, когато един мускул е силно натоварен и подложен на натиск, към който не е свикнал, да реагира болезнено.

– Забележи, – поклати глава Сава, – християнин изправен пред изпитания, реагира по същия начин.

– Как реагира? Не виждам връзката, – повдигна вежди учудено Гошо.

– Натискът, който Христос оказва върху греха, за да ни освободи, ни причинява болка, – обясни Сава. – Чрез кръвта си Исус ни предложи план за изкупление, но като всеки план, има стъпки и условия, които трябва да предприемем.

– Да предприемем?

– Нашата трансформираща природа ни принуждава да участваме в страданията на Христос, докато ходим в освещение, – поясни Сава. – С други думи, освещението е процес на извличане на греха от нас.

– Аха, – започна да разбира Гошо. – И какво излиза? Грехът на нашата стара природа се сблъсква с обновения човек, който се стреми към своята Истина.

– Така е, – съгласи се Сава. – Подчинението на Бог и следването на Истината предизвиква болезнено духовно напрежение. Разбира се, мускулите, обхванати от болка, никога не биха се сетили да похвалят с нея, но Божите деца въпреки болката са способни да влязат в Неговата радост.

– Нека славословим Бога, – възкликна Гошо, – защото Той е победил всичко и ни прави подобни на Него.

Вики с нетърпение очакваше първата си рожба, но претърпя спонтанен аборт.

Тя бе купувала с толкова любов и нежност всичко за бъдещото си дете, че сега гледайки на всичко това ѝ се искаше да вика, да плаче и ридае.

Изведнъж тя се сети за многодетното семейство на Петър и Мария. Скоро се бяха сдобили с ново чедо.

– Ще им подаря всичко, – каза си Вики, – поне тяхното малко бебе да се почувства в по-добри условия.

Мария и Петър бяха много благодарни за този неочакван дар.

Когато разбраха, за болката на Вики, те решиха да я зарадват.

Петър бе дърводелец и то доста добър.

Мария предложи:

– Защо не направиш от детското легло, което Вики ни подари, удобен стол за нея.

Седмица по-късно Петър ѝ връчи подаръка.

Вики просълзена каза:

– Има добри хора …

И се разрида.

– И ти се една от тях, – добави Мария.

Двете се прегърнаха и Вики се усмихна. Това скоро не ѝ се бе случвало.

Бог чрез нас може да трансформира скръбта на някой друг в радост. Той чрез действията ни разкрива добротата и съпричастността Си в болката на пострадалия.

Франц бе отделен от майка си още, когато беше дете. Принудиха го да работи на полето, когато бе много горещо.

Често бе бит, ритан по най-жесток начин от господаря си.

Тези тежки условия го караха да се пита:

– Дали да не избягам на свобода.

Но разсъждавайки, той достигаше до извода:

– Тук имам толкова много приятели, които обичам.

Франц тръскаше глава и си казваше:

– Да бъда далеч от тях е болезнено за мен. Хубаво е да съм свободен, но ….

Трудно е, когато в живота си трябва да избираш между свободата и хората, които обичаш.

Но рано или късно всеки от нас се изправя пред такава дилема.

Това е сериозно решение, което определя състоянието на сърцето и живота ни за години напред.

Истинската свобода идва чрез връзката ни с Исус Христос.

Някой бе казал, че свободата минава през кръста.

Небето бе потъмняло. Големи вълни връхлитаха малкия кораб. Почти нищо не се виждаше.

Повечето хора бяха много уплашени. Те със страх наблюдаваха светкавиците, които раздираха небето. Но други гледаха към капитана. Той бе спокоен и решителен.

– Вие седнете там, – заповяда капитана, а вие опънете въжетата ….

Всички му се подчиниха и направиха това, което той искаше, защото бяха убедени в едно:

– Капитанът знае най-добре.

Така корабът не се разпадна и людете издържаха на бурния вятър.

Такива хали изпитваха доверието в капитана.

А сега отговорете без да бързате много:

– Питали ли сте се често: „Бог знае ли какво прави? Защо допусна тази или онази буря?“

Понякога условията се влошават. Инструкциите на Капитана изглеждат объркани, но ние трябва да отговорим така:

– Господи, Ти знаеш, кое е най-доброто. За това ще ти се подчиня и ще направя това, което казваш. Знам, че не си безразличен към това, което се случва с мен. За това ще ти се доверя.