Филип бе притеснен за финансовото положение на фирмата си. Той сам търсеше изход, въпреки че знаеше, че може да се довери на Бога.

Негови приятели му казваха:

– Ако вършиш Божията воля, Той ще осигури необходимите средства.

Да знаеш това с главата си или да го почувстваш, просто да го изживееш във вътрешното си естество, са две напълно различни неща.

Павел виждайки притеснението му, само спомена:

– Най-голямото разстояние, което човек трябва да преодолее, е това между сърцето и ума.

На Филип трудно се отдаваше да преодолее тази празнина.

Една нощ той се събуди в два часа и повече не можа да заспи.

Стана и сподели с Бога:

– Искам да изпитам мир, за да мога да Ти се доверя.

И получи изненадващ отговор:

– Няма да се научиш да Ми вярваш, ако ти дам сигурност и усещане, че всичко е наред. Доверието се разкрива в несигурността, в това да вършите работата, към която Съм те призовал и да продължиш да го правиш, без да знаеш как ще свърши всичко. Утре просто отиди и започни да работиш. Довери Ми се.

Камък падна от сърцето на Филип. Той се нуждаеше от такова насърчение.

Финансовата криза не бе веднага преодоляна, но Филип получи спокойствие и енергия, за да си върши работата, а не да се разсейва от тревогите за състоянието на фирмата си.

Тягостно и мрачно бе в сърцето на Борислав. Той се чувстваше самотен и депресиран. Имаше усещане, че е победен в живота и в работата си.

В това си състояние, той не разбра как се озова в един бар. Навел глава, олюлявайки се премина през слабо осветеното помещение и седна на масата в ъгъла.

Поръча си питие. Пи, но не му се услади.

Загледа се в чашата си.

– Такава гадост до сега не бе пил, – измърмори Борислав под носа си.

Неусетно започна да размишлява над опустошения си живот и неуспехът, който го бе предизвика.

– Какво правиш тук? – попита го от съседната маса ако попийнал мъж.

Борислав се сепна:

– Познавам ли този човек от някъде? А той от къде ме знае?

Мъжът го гледаше втренчено, очаквайки отговорът му.

Изведнъж Борислав осъзна, че мястото у не е тук. Той се изправи и напусна бара.

Лъхна го свеж въздух. Погледа му се проясни.

– Господи, – извика Борислав, – какво ме доведе до тук?…. Изпратил си този пиян човек да ми говори….

И се разрева.

След като се успокои, вдигна поглед нагоре и каза:

– Прости ми, Боже, …. помогни ми отново да се събера със семейството си и да започна работа. Срамувам се от себе си. Глупаво постъпих. … Помогни ми. Дай ми шанс да опитам отново.

Бог го възстанови на предишната му работата и го върна сред любимите му хора.

Не позволявайте провалите да определят курса на живота ви. Господ ще ви запази и здраво ще ви държи в десницата си. Уповайте на Него и Той ще оправи пътеките ви.

Пораженията смирява човека, но с Божия помощ получаваме надежда, възстановяване и победно бъдеще.

Катя обикновено си играеше с плитките си. Когато човек я наблюдаваше отстрани имаше усещане, че те оживяват.

Павел бе нейният неотменен спътник навсякъде. Вечно съсредоточен и сериозен. В час задаваше въпроси, предизвикващи размисъл.

Интересуваше се от всичко. Беше сръчен и нямаше нещо, което да не може да направи.

Бе междучасие и двамата вървяха по дългия коридор на учебното заведение.

– Знаеш ли кое е най-хубавото на нашето училище? – попита Катя.

Павел само вдигна рамене. От къде да знае. Та бяха едва в трети клас.

– Това е да кандидатстваш за помощник на директора. Работата му е много готина.

– От къде знаеш? – засмя се Павел. – Да не си го следила какво прави?

– Той не влиза в клас сутрин, а се мотае в кабинета на директора, – важно и компетентно започна да обяснява Катя, – а после прави съобщения по високоговорителя.

– Уха, само това! – възкликна Павел. – И аз искам такава работа, но ние сме деца ……

Изведнъж ентусиазмът му секна.

– О, не е толкова страшно, – сериозно каза Катя. – Просто трябва да напишеш молба и след това да направиш интервю с директора. Достатъчно е, той да разбере, че си добър работник.

– И как да му покажа това?

– Да ти кажа честно и аз не знам как, – призна си Катя, – но нали нашият учител казва, че мотото на училището е „упорита работа“. Може би директорът търси деца, които да докажат, че работят усилено?

– Е, това не е много лесно, – тъжно констатира Павел.

– Но ако се потрудиш добре, ще станеш заместник директор и няма да имаш много работа, – добави по-оптимистично Катя.

Звънецът би и двамата се отправиха към класната стая.

Беше трудна година. Не се знаеше кога щяха да настанат по-добри времена, но имаше хора, които не преставаха да се надяват.

Симон Петков бе фотограф. Предстоеше му скоро да постъпи в едно фотоателие, но от там му искаха да представи най-хубавите си снимки.

Той желаеше да представи само една снимка, но тя да предава усещането за пълнота и то в това време, когато хората се чувстваха напълно празни и опустошени.

– Коя да бъде? – питаше се Симон

От купа фотографии, той извади една, която му бе любима. На нея имаше един дядо с голяма брада. Старецът седеше на една маса с наведена глава, а ръцете му бяха събрани за молитва. Близо до него лежаха книга, очила, купичка с каша, един хляб и малък нож.

– Дааа …… – Симон се загледа още по-внимателно във снимката. – Тук нищо не липсва. ….Това е изразът на един пълноценен живот.

Симон закрачи из стаята в ръка със снимката и продължи да разсъждава на глас:

– Този човек живее с благодарност в сърцето си, независимо от обстоятелствата. Това е живот в пълнота. Колко глупаво е да приравняваме многото материални неща, които притежаваме, с такъв живот.

Симон бе стигнал до едно по-дълбоко разбиране по този въпрос:

– Пълнотата на един човешки живот не се измерва с пари или имоти, а по-скоро със сърце, ум и душа изпълнени с благодарност. Живеещите така се наслаждават на прекрасни отношенията с Бога. И като се замисля по-сериозно осъзнавам, че това е възможно за всеки човек.

А какво щеше да представи утре във фотоателието?!

Симон бе вече твърдо решил:

– Това е най-добрата ми фотография. Тя изразява точно това, което исках – живот в пълнота.

Денят бе слънчев, но на Румяна съвсем не ѝ бе весело. Горещи сълзи се стичаха по бузите ѝ, а тихо хлипане разтърсваше неудържимо раменете ѝ.

Така я завари майка ѝ. Тя прегърна дъщеря си и нежно я попита:

– Какво ти е, Руми? Какво се е случило с теб? Защо плачеш?

Хлипайки Румяна вдигна подпухналите си от плач очи и тихо промълви:

– Мамо, Той мълчи? Защо не ми отговаря?

Руми се разрида още по силно. Майка и съчувствено я попита:

– Кой не ти отговаря?

– Бог мълчи ……., – истерично изкрещя Румяна.

Майка ѝ я притегли към себе си, я притисна до гърдите си и с много нежност обясни:

– Щом Бог мълчи, това означава, че Той ти е казал нещо, но ти не си му отговорила с послушание.

– Кога ми го е казал? – изненадано попита Руми.

– Той ти го е казал чрез Библията, проповедта на нашия пастор, когато си била в молитва, чела си книга, която те вдъхновява или си била насърчена и подкрепена от благочестив приятел. Но каквото и да е било, ти е трябвало да се подчиниш.

– Мамо, наистина тези дни Библията някак ми изглеждаше скучна, а когато се молех имах чувството, че молитвите ми отскачат от тавана и се връщат обратно към мен. Имах усещането, че Бог ме е напуснал.

– Тогава си припомни какво ти е казал и действай според него, – насърчи я майка ѝ.

– А ако не мога да си спомня? – плахо попита Румяна.

– Просто се обърни към Кръста с вяра. Изповядай греха на непослушание, независимо от това, дали е било умишлено или не. И помоли Бог да наруши мълчанието си в живота ти.

Руми изглеждаше вече по спокойна. Тя прегърна майка си и добави:

– Благодаря! Непременно ще послушам съвета ти.

И изтича в стаята си.