Горан вървеше по пътя и задълбочено разсъждаваше, когато видя жена да обикаля  около един малък самолет. Тя беше на средна възраст, но за годините си бе доста запазена. Наоколо нямаше никой.

– Ей, младежо, искаш ли да полетиш за последно, преди да се е стъмнило? – попита жената.

– Не, благодаря, – каза смутено Горан, – трябва да се прибирам.

– Не се отказвай толкова лесно, – настоя жената. – Ако се издигнеш високо може и да прозреш това, което търсиш и те вълнува.

– От къде знаете, че търся нещо? – стъписа се Горан. – „Нима бе прочела мислите му?“ …

– Всеки търси нещо, – засмя се жената. – Любов, пари, успех, щастие, ….. Когато излетиш нагоре в небето, нещата се проясняват и изглеждат по съвсем друг начин.

Дали от думите или някакво забравено старо желание, накара Горан да се качи в самолета.

Когато жената включи двигателят и започна да ускорява по пистата, тя се обърна към Горан:

– Явно се нуждаеш от нова перспектива.

Горан затвори очи и когато самолетът излетя, сърцето му се разтуптя. Двигателят пронизително бръмчеше, а хладния въздух галеше лицето му. Вибрациите на машината се придаваха на тялото му. Горан имаше усещане, че ще се разбие на хиляди парченца.

– Нищо няма да видиш, ако стоиш със затворени очи, – укори го жената. – Колко смешно е понякога, като си помисли човек, колко много хора минават живота си със затворени очи. Те позволяват на страха да ги заслепи и пропускат чудесата, красотата и възможностите си.

Горан бе съгласен, тази жена говореше истината. Той бе позволил на страха да го надвие.

С голямо усилие отвори очи и видя ….. залезът. До сега не бе виждал слънцето толкова голямо, червено и красиво. Дали ако протегне ръка ще го докосне? То бе толкова близо.

– Колко е красиво, – възкликна Горан.- от тук наистина всичко изглежда малко по-различно.

– Много обичам работата си, – каза жената. – Всеки път, когато летя, разбирам как Бог ни вижда. Така Господ вижда началото, средата и края за всеки човек. Ти можеш да мислиш, че си се изгубил, но Бог знае от къде си тръгнал, къде си сега и къде трябва да стигнеш. Голямата картина е по-ясна, когато я видиш от по-високо.

– Ех, да можех и аз да виждам така в живота си, – въздъхна Горан.

– Достатъчно е да имаш вяра – каза жената – и да знаеш, че пътя, по който вървиш, ще те отведе към целта.

– Странно, летя, издигам се нагоре, но все още не всичко ми е ясно, – каза неуверено Горан.

Жената се засмя. Тя бе летяла дълги години и бе съпоставяла различни гледни точки и перспективи, така се бе научила да вижда неща, които убягваха на другите хора.

– Твоето минало води към бъдещето, а бъдещето е свързано с миналото, – каза жената. – Не можеш да имаш едното без другото. Ако си загубил отправната си точка, трябва да се върнеш малко назад, а след това да продължиш напред.

– Как може миналото да ми помогне за бъдещето? –  със съмнение попита Горан.

– Може би човек трябва да се върне в детството си и да си припомни какво е обичал да прави, преди да започне да се съобразява и слуша мнението на другите. Желанията на близките ни, често ни отклонява от нещата, които правим с радост и ни доставят удоволствие. За това по-късно сме недоволни от работата си и от живота си изобщо.

Горан усети, че в думите на тази жена имаше нещо „здраво и силно“, за което трябва да се хване.

Когато има пауза, музиката не се чува, но в паузата се раждат нови звуци.

В мелодиите на нашия живот често музиката е прекъсната от „пауза“. И ние неразумно предполагаме, че мотивът на Бог е завършен.

Понякога Бог насила спира работата ни, като ни изпраща болести, провали на планове, усещане за напразни усилия и създава неочаквана пауза в химна на живота ни.

Тогава ние започваме да тъгуваме, че нашите гласове са принудени да замлъкнат и нашата партия неволно отсъства от универсалния припев, който се възнася към Твореца.

Как се отнася истинският музикант към „паузите“?

Обърнете внимание, той продължава да поддържа ритъма и вярно подхваща следващата нота все едно, че в мелодията няма никакво нарушение.

Точно с определен план Бог пише нотите на нашия живот. Ние само трябва да научим мелодията, без да се смущаваме от „паузите“.

Не бива да ги пренебрегваме, да ги губим от погледа си, за да не се измени мелодията и да се наруши ритъма.

Ако ние не сваляме очи от Бога, Той Сам ще следи за ритъма. Взирайки се в него, звънко ще подхванем следващата нота.

Ако обезсърчени си казваме: „Няма музика в паузата“, ние забравяме, че именно в паузата се ражда музиката.

Създаването на музика понякога е бавен и болезнен процес в живота ни. Но с какво дълготърпение ни обучава Бог! Колко дълго Той чака, за да усвоим поредния урок и добре да го научим.

В началото изкушението беше слабо и въздържано. То едва се осмеляваше да намекне, какво точно цели. Но постепенно набра смелост и стана по-изразено.

Прокрадна се към Тони. Дръпна го по пръстите на краката и погъделичка дланите на ръцете му. Нагло посегна към него и безсрамно го потегли за ръкава.

Изкушението е като кихането. Започва от нищо. От неясно неприятно усещане в носа и до толкава се разраства, че е невъзможно да го спреш.

Отпърво изкушението караше Тони невинно да провери обстановката. От там премина към неопределено вълнение. И преди Тони да се осъзнае, изцяло го завладя.

Това е като при включване на печката, отначало реотаните греят едва едва, а после заблестяват ярко и пламват яростно и гневно.

Изведнъж Тони се изпълни с безразсъдство и започна да мисли лекомислено: „Че какво толкова? Защо пък не? Какво лошо ще стане?“

Такива бяха смътните, но властни и необуздани мисли, които изплуваха в главата на Тони.

Те го увещаваха:

– Хайде, защо пък не?

– Само ще се приближа, и ще го гледам, даже няма да го докосвам, – каза тихичко Тони. – Какво ще му стане ако го докосна …. Аз само лекичко. Нали е опаковано, няма да го повредя като го пипна.

Тони допря ръка до пакета. Усети, че е твърд и студен. Повдигна го леко. Тежеше колкото една книга.

– Е, сега вече край! – Тони дръпна ръцете си като опарен. – Нали го пипнах, стига толкова.

Тони очакваше, че щом изкушението е получило своето, трябва да го остави намира. Но не, като глутница кучета надушила прясна кръв и опила се от нея, изкушението го връхлетя с още по-голяма сила:

– Но ти не знаеш какво точно има вътре. Развий го и виж. После пак ще го опаковаш, както си беше ……

Ръцете на Тони започнаха да приближаваха пакета и силно се тресяха …..още малко и щеше да види какво има вътре.

Външната врата силно тропна, родителите му се прибраха ……

Тони прибра ръцете си в джобовете и се усмихна.

„Добре стана така, – помисли си той. – Ако бях го отворил, какво щях да кажа на родителите си“?

Доротея се бе върнала. Радков стана и я пусна да седне на мястото си. Докато тя се настаняваше, той затвори очи. Изобщо не искаше да насърчава бъбривостта ѝ.

– Дин дан, – Доротея прекъсна дрямката му.

Радков отвори очи и вида на масичката пред седалка си  някакъв сладкиш.

– Кексче с бадеми и орехи, – усмихна му се Доротея. – Честит празник.

Радков огледа внимателно парчето. То имаше крехка кафеникава коричка. В пълнежът се виждаха ситно натрошени ядки.

Най- обикновено печено тестено парче, домашно приготвено, но изглеждаше толкова вкусно и съблазнително.

Радков посегна към парчето и отхапа малко. Беше зашеметен от усещанията, които избухнаха в устата му. Вкусът на парчето го върна назад при баба му до старата печка на село. Само при нея бе опитвал такива вкусотии.

– Мм много е вкусно,  – вкусът на кексчето беше пречупило нещо във него и той отново се чувстваше като малко момченце.

Раданов се наслаждаваше на вкуса на парчето. Изразът на лицето му и мучащите звуци, които издаваше, говореха за удоволствието, което изпиташе.

Той извади книжата си от куфарчето и опита да се съсредоточи върху тях, но мислите му бягаха към вкусното парче, което му бе дала тази жена.

В началото, когато я видя да се насочва към мястото до него изтръпна. Тогава се разбунтува в мислите си: „Как могат да качат в първа класа такава селянка!“

Жената се опита да му разкаже нещо, но той ѝ обърна гръб. Едва след като жената излезе и се върна малко по-късно положението се промени.

Раданов съжаляваше, че толкова грубо се бе отнесъл към нея. Сега беше благодарен на тази дребна женица, която му бе доставила толкова радост и то на празник, на който той щеше да бъде отново сам без близки, роднини или приятели.

При наблюдение на движещ се автомобил на видео ни се струва, че колелата му се движат назад.

Това е проява на стробоскопичния ефект, които се обуславя от инерцията на зрението.

Може да се избере скорост на движение до 1/24 от секундата, това е стандартната продължителност на един кадър от филм. Тогава колелото ще направи няколко оборота, но за малко няма да достигне своето предишно положение.

Тъй като човек се ориентира по спиците на колелата, при него възниква усещане, че те бавно се въртят в обратна посока.

Това явление може да се наблюдава и в реалния живот. Например, през нощта на улицата, която се осветява от лампи с нискочестотна пулсация.