Това бе обикновена фабрика за производство на паста за зъби, но имаха голям проблем. В края на конвейра излизаха празни тубички.

Директорът осъзнавайки важноста на въпроса събра началниците на цеховете. Дълго умуваха.

– Конструкторския отдел е много натоварен, не можем да му възложим да решава и този проблем, – констатира някой от инженерите.

– Да привлечем тогава друга инженерна компания, – обади се друг.

– Но това е много дълъг процес, – възропта един не много млад ръководител. – Първо трябва да се предвиди бюджет. Следва предложение за сключване на контрактът, – мъжът сви още един от пръстите си на ръката, – привличане на независима трета фирма като изпълнител и т.н. Това са шест месеца разтакаване най-малко, да не говорим за похарчените средства.

– Някой има ли някакво конкретно решение по въпроса, – гласът на директорът звучеше отчаяно и потиснато.

Нерешително и плахо напред пристъпи млад инженер, той скоро бе постъпил във фабриката:

– Да вземем високо технологична везна. Тубичките една по една ще минават през нея. Щом теглото на някоя от тях се окаже по-малко, ще се включва сирена и работник, ще отива до накрая на лентата, за да я отстранява.

Все пак  това бе някакво решение и ръководителите си тръгнаха успокоени. Много скоро след поставянето на везната, вече нямаше толкова много празни тубички и оплакванията на клиентите намаляха.

След известно време изненадващо защо и директорът не знаеше, но вече нямаше брак, а оплакванията бяха секнали.

– Отчетът може да не е верен, – каза на себе си директорът и реши лично да се увери какво става.

Когато директорът влезе в цеха, забеляза, че няколко метра преди везната е пуснат най-обикновен вентилатор за 30 лева, който издухваше празните тубички в кошница.
Когато ръководителят на цеха го видя бързо дотича:

– А, това ли? – махна с ръка към вентилатора. – На един от работниците му омръзна постоянно да тича до края на лентата, когато свирнеше сирената, за да маха празните тубички.

– Какво просто решение, – засмял се директорът. – Човек, който не познава целия технологичен процес е успял да види и внедри нещо съвсем просто. Трябва да поощрим работникът за далновидността му. Това е един добър урок за нас. При всяка възможност трябва да мислим по-простичко, независимо от това колко голям ни изглежда проблема.

В семейството растели две деца, момче на шест години и момиче на осем години.
Веднъж преди да започнат обяда, ги пратили да си измият ръцете. Децата изтичали бързо до мивката. Момичето, което било по-голямо и по-силно избутало брат си от вратата и първа застанала пред мивката. На брата това не се харесало и близо до чешмата двете деца се сборичкали.
Когато децата се върнали на масата момичето се оплакало:
– Той ме бутна.
– На момичетата трябва да се отстъпва, – казал бащата и сърдито погледнал сина си.
Момчето запомнило този урок за цял живот. За него баща му бил авторитет, а той искал да бъде добър син. През целия си живот той се стараел да отстъпва на момичетата и жените.
Отстъпвал им във всичко, в автобуса мястото си, на работата най- печелившите задачи, а на опашка за концерт последните билети.
В къщи на жената си давал право на последната дума. Веднъж чул от съпругата и децата си следният извод за себе си:
– Ти си неудачник!

Децата бяха в клас и слушаха урок. Учителката предложи:
– Деца, назовете някое чудо!
Момиченце, възпитано в христианско семейство, вдига ръка. Учителката даде възможност на детето да отговори на поставената задача.
– Чудо е станало, когато Бог е превел израилтяните през Червеното море.
Учителката не вярваше в Бога и за това коментира:
– Това не е чудо. Учените са установили, че на определено място в определено време водата е била до колени и всеки е можел да премине от там.
Учителката отново призова:
– Деца, някой да назове някакво чудо.
Същото момиченце пак вдигна ръка. Учителката нямаше какво да прави и поради това, че нямаше други желаещи, даде възможност на момиченцето отново да отговори.
– Чудо е станало, когато фараоновата войска е потънала в морето там, където морето е било до колене.

Днес денят беше отвратителен. Каквото и да правеше Мартина, във всичко се проваляше. Като я изпитваха днес в училище, тя се обърка и „издърдори“ куп глупости. А беше учила, урока си знаеше отлично.

Прибра се в къщи, хвъли чантата си под масата и бръкна в джоба на якето си. Извади цигара и запали.

Външната врата се тропна, но тя не я усети. Вратата на стаята се отвори и влезе баща ѝ. Тя изтръпна, баща ѝ не знаеше, че е почнала да пуши.

Тя толкова много го обичаше, подражаваше му. Той така красиво пушеше и си пийваше от чашата с кафе, че и на нея ѝ се искаше същото. Но той я хвана на местопрестъплението и тя се опита да го излъже.

Всичко друго, но не и лъжа. Баща ѝ се огорчи и разстрой.

– Хайде, – обърна се той към дъщеря си спокойно, – да седнем и да  поговорим като възрастни хора. Защо трябва да се лъжем и да се преструваме?

Разговорът не потръгна и той я остави. Мартина се сконфузи. Тя не бе пушила много, това ѝ бе вторият път. Беше се провалила в очите на баща си, а това беше болезнено за нея. И Мартина избяга от дома си.

Намериха я късно през нощта, в някаква порутена барака, в края на града. Сълзите ѝ бяха направили кални вадички по лицето ѝ. Баща ѝ подаде ръка и двамата тръгнаха. Вървяха мълчаливо. Мартина беше благодарна, че не я посрещна с укори, обиди и наставления.

В това мълчание се бе събрала болката и срама, нравствения урок и прошката …..

Дани погледна нагоре стреснато. Петров стоеше над него и гледаше надолу през зацапаните си очила.

– Имаш ли нещо да кажеш на класа? – попита Петров.

– Не, всъщност не,  – каза тихо Дани, като се опитваше да скрие тетрадката си, в която скицираше нещо.

– Може би желаеш да ни покажеш домашното си, над което си се трудил цяла седмица, – подигравателно подхвърли Петров.

– Ами, …. – започна Дани засрамено.

– А може би слушаш внимателно урока в час и старателно си водиш записки за чутото, – гласът на Петров премина в кресчендо.

– А мм …., – започна да мънка Дани, чудейки се как да се измъкне от ситуацията.

– Разбира се, че не, – продължи своята назидателна реч Петров. – Аз съм само един учител, който стои по цел ден тук и си приказва разни работи, за собствено удоволствие и кеф, без надежда, че ще успее някого да образова.

– Ама аз наистина слушам, – запротестира Дани.

– Не се опитвай да ме заблуждаваш, – кресна учителят.

Петров беше винаги изтупан по модата, но говореше като човек от миналия век. Учениците се страхуваха от него и никога не му правеха номера, като на другите колеги, които бяха доста либерални в опитите си да се справят с тази „пасмина“.

Той беше дошъл от скоро в училището, но още от първия ден беше накарал учениците да запазят тишина. Нямаше нищо топло, сърдечни и любвеобилно в този човек.

Но резултатът беше налице. В класната стая винаги имаше дисциплина, домашните се предаваха навреме. Дори най-бунтарски настроените и небрежните в учението деца изправяха гърбове и млъкваха щом Петров влезеше в стаята.